Но истината не печелеше точки. Джейкс го прекъсна и попита:
— Искате да кажете, че този ваш клиент е издирван за убийства? Има издадена заповед за задържането му?
— Точно така.
— И къде е той сега?
— Не зная.
— Не знаете — повтори Джейкс.
Харди се опита да свие рамене, но ребрата му не му позволиха да го направи.
— Когато ви се обадих, той реши, че най-умното нещо, което може да направи, е да си тръгне. Не можех да го убедя в противното.
— И не се опитахте да го накарате да остане? — попита Уорън.
— Разбира се, че се опитах — мрачно каза Харди, — обясних му, че трябва да се предаде. В края на краищата, в затвора може би ще е на сигурно място. Но той не мислеше така. — Харди спря и ги погледна в очите. — Само че той бе с мен още преди стрелбата да започне. Ако не възразявате, бих искал да се върнем на въпроса какво се случи.
— Добре, давайте — каза Джейкс с известно закъснение.
Харди им разказа всичко накратко. Отне му не повече от пет минути.
— Почакахме малко там долу, след това се изкачихме пак дотук през храсталаците — завърши той.
— Чакайте малко — каза Джейкс, запъти се към опорната стена и погледна надолу. — Качихте се оттук? Защо не минахте по пътя?
Харди им обясни, но вече усещаше, че не му вярват. Той ги заведе до паркираните автобуси и им описа сивия седан и как се беше движил през паркинга, който тогава беше празен. Харди със сигурност бе чул, че гумите на колата бяха изсвирили, но тогава настилката беше мокра, а сега не бе останала никаква следа. Бяха произведени шест изстрела, но никой от тях не бе улучен и нямаше гилзи. Циментът на стената можеше да се е изронил както преди час, така и преди седмица или преди шест години.
Когато се върнаха до неговата кола, Харди каза:
— Зная колко странно ви звучи, но това наистина се случи. — Той посочи разкъсаните си дрехи, лицето си. — Не съм си причинил това сам. А партньорът ми Дейвид Фрийман е в интензивното, след като бе пребит преди няколко дни. Това може лесно да бъде проверено. Както и фактът, че някой бе разбил прозореца на колата ми в Норт Бийч. Трябва да има някъде запазен рапорт по случая.
— И твърдите, че знаете кой е извършил всичко това? — попита Уорън.
— Да, сър. Името му е Уейд Панос. Той е от Специалните патрули. Може би го познавате.
— И твърдите, че се опитва да ви убие? Вас и вашия партньор?
— Да.
— А какво ще кажете за клиента си Холидей? Той как се връзва с всичко останало?
— Сложно е за обяснение — отговори Харди и гласът му прозвуча малко притеснено.
18
Кларънс Джакман обикновено не обявяваше приемни часове за адвокати-защитници, нито пък за когото и да било друг. След дълга и успешна кариера в частния сектор, Джакман — тъмнокож афроамериканец на шейсет и пет години, с впечатляваща физика и безупречно облекло — преди три години бе назначен от кмета на града за областен прокурор на Сан Франциско. Бяха му допаднали силата и влиянието, които му даваше тази длъжност, дотолкова, че смяташе да се кандидатира за втори мандат. Сега, повече от когато и да било, дори от времето, когато бе на върха на славата в частния сектор, той беше една августейша личност.
Но Ейб и особено Трея Глицки, която бе личната му секретарка, гледаха на него почти като на свой приятел. Същото се отнасяше и за Дизмъс Харди, а също и за Дейвид Фрийман. Всички те, наред с Джина Роук и с неколцина други, се виждаха с областния прокурор години наред в гръцкия ресторант на Лу и това заведение се бе превърнало в нещо като неофициален кабинет на прокурора.
Така че, когато Харди се обади с молба за среща с областния прокурор и каза, че трябва да говори с него незабавно, Трея го уреди с шефа си и двамата седнаха да преработят програмата му за този следобед. Когато Дизмъс се добра до преддверието на кабинета гневен, изтощен и мръсен, без палто, с ръце и лице, покрити с кървави драскотини, Трея веднага го въведе вътре и затвори вратата след него.
След като изрази искрена загриженост за състоянието му и се увери, че Харди се е настанил удобно в един от фотьойлите в кабинета, Джакман го изслуша със съсредоточеността, която се бе превърнала в негова запазена марка. Стоеше отпуснато в близкия край на дивана, бе опрял тежко лакът на облегалката и подпираше с десния си палец брадичката си, а пръстите му поглаждаха крайчеца на устните му.