— С други думи, не твоят клиент, а Панос е убил всички тези хора. Сега се оказва убиец.
— Да, сър.
— А какво ще кажеш за полицаите, за уликите, които са намерили и за свидетелите, с които са разговаряли? Ако не се лъжа, Диз, ти често защитаваш хората не защото са невинни, а понеже никой не е успял да докаже, че са виновни. Прав ли съм?
— Да, но…
— … но без да разполагаш с никакви доказателства, ти твърдиш убедено, че твоят клиент е невинен, а Уейд Панос виновен. Вярно ли представям позицията ти?
Харди разпери ръце.
— Казвам, че си заслужава да се провери, това е всичко.
— Не, това всъщност не е всичко. Искаш да използвам влиянието на своята длъжност, за да бъде разследван гражданин, който по една случайност ти е опонент в съда.
— Кларънс, това не е…
Но Джакман вдигна пръст и го прекъсна:
— Моля те, остави ме да довърша. В същото време ти обвиняваш този гражданин, че е извършил престъпленията, за които е обвинен твой клиент. И в името на какво? Излиза, че се възползваш от случилото се с Дейвид и от гнева, който изпитвам. Ако не те познавах толкова добре, бих се изкушил да си помисля, че си някой циничен адвокат, който се опитва да манипулира прокурора, за да навреди на противниците си.
— Това изобщо не е…
Но Джакман го прекъсна отново.
— Нека ти кажа нещо, Диз. Ако някой от клиентите ти те бе посъветвал да опиташ да ме придумаш по този начин, щеше да му се изсмееш. Ако беше адвокат на Уейд и те бях повикал да разговаряме, за което и да е от тези обвинения, също щеше да ми се изсмееш. Къде е доказателството? Има ли и най-малката следа от някакво доказателство?
— Обзалагам се, че има.
— Добре де, но дори да има доказателство, очевидно нито ти, нито полицията сте го открили. А това, което полицаите са открили, явно уличава твоя клиент. При това доста убедително, доколкото мога да съдя от това, което чувам. — Джакман се премести на стола до Харди и приятелски се наведе към него. Бурята явно бе отминала. — Диз, виж какво се е случило днес с теб. Разтърсило те е. Искаш да ми кажеш, че понякога системата не работи — и двамата знаем това.
— Никой не гледа в правилната посока, Кларънс.
— Сигурен съм, че полицията гледа натам, накъдето сочат уликите. Това им е работата.
— А те никога не грешат, така ли?
Това, в крайна сметка, се оказа погрешна стъпка. Джакман сведе рамене, въздъхна тежко, стана и седна зад бюрото си.
— Съветвам те да провериш дали рапортът за това, което се е случило с теб и с твоя клиент днес, е пълен. Ще говоря с Ригби и ще го помоля да се погрижи инспектор Бланка да изпрати екип на Коит Тауър, преди да са изчезнали всички следи от случилото се днес.
— Благодаря — каза Харди и се изправи. Срещата беше приключила.
Но Джакман го спря за последно, преди да стигне до вратата.
— Диз.
Харди се обърна. Джакман бе вдигнал показалец, за да придаде допълнителна тежест на думите си.
— Искам да съм пределно ясен. Ако някога стигнем до там, че да можем да предявим някакви обвинения към Панос, и ако има дори най-малкото съмнение, че тези обвинения са предявени, защото ти си ми приятел, а не защото има убедителни доказателства за това, делото не само ще се провали, но и ще ни създаде големи неприятности. Capisce?
— Capisce.
— Така че повече няма да повдигаме този въпрос, нали?
Харди копнееше да се прибере вкъщи повече от всичко на света. Знаеше, че изглежда ужасно — ребрата го боляха, лявата му ръка пак пулсираше от болка. Но вече бе петък следобед и въпреки че късметът можеше да му се усмихне и да се окаже, че сержант Бланка е решил да отхвърли част от работата си преди почивните дни, той не искаше да разчита на слепия късмет. Не и днес.
Инспекторът от „Престъпления от общ характер“ бе в кабинета си. Когато Харди се представи и се обадиха на Бланка, той им каза да го пуснат при него. Когато Харди влезе обаче, Бланка се взря невиждащо през него, докато адвокатът не проговори: