— Виждал съм едни хлапета на Венис Бийч да жонглират с трион — каза Харди, — по-точно с трион, с топка за боулинг и с едно яйце. Беше впечатляващо. — После се обърна пак към сина си. — Какво искаш да режеш, Вин?
— Дървета, в парка — посочи той неопределено някъде навън. — Висят над страничните линии на футболното игрище.
— Какво игрище?
— В края на квартала. Където тренирахме за Малката лига.
Лицето на Харди се разкриви в болезнена гримаса, когато се надигна.
— Там няма футболно игрище.
— Има. Ние си го правим.
— И затова им трябва трион — намеси се Глицки. — Не е ли очевидно?
Харди много добре познаваше тренировъчния терен за Малката лига. Беше малка площадка вляво от елегантния и величествен вход на Двореца на почетния легион — една от главните туристически атракции на Сан Франциско. Харди бе част от местния контингент от татковци, които преди няколко години посетиха Комисията по парковете и помолиха един участък да се огради с мрежа, за да може децата им да разполагат с равно, тревисто място, където да тренират бейзбол. Комисията уважи искането им, но при условие, че за игрището ще бъде издадено сезонно разрешително — да се ползва няколко месеца през пролетта, а през останалото време да си остава неизползваема площ. Сега, съдейки по вида на сина си, Харди можеше да предположи, че мястото представлява в най-добрия случай една кална дупка и децата се нуждаеха от трион, за да си отвоюват допълнителна територия.
Когато баща му най-сетне и след доста скърцане със зъби успя да обясни тъжната истина на Винсънт и той тръгна да съобщи новините на своите приятели и съотборници, Харди се отпусна назад в креслото, закри за малко лицето си с длани и въздъхна дълбоко.
— Та докъде бяхме стигнали?
— Даваш ли си сметка, че нито един от тримата ми синове не ми е казвал тези думи?
— Кои думи?
— „Татко, трябва ми трион“. Буца ми заседна в гърлото.
— Прекрасно изречение.
— Всеки баща трябва да го чуе поне веднъж в живота си. Та така… — театрално въздъхна Глицки, — поне чух твоето момче да го казва. Все пак е някакво утешение. Беше ли включен електрическият трион, с който са жонглирали онези от Венис?
— Да.
— И жонглираха с топка за боулинг и яйце? Яйцето твърдо ли беше сварено?
— Не зная. Предполагам.
— Ако не е било, представи си само… Щях да умра от удоволствие…
— Ейб — Харди протегна ръка, — моля те.
Усмивката изчезна от лицето на Глицки.
— Добре, но да знаеш, че в моя гараж има електрически трион, ако си промениш мнението и ти потрябва.
— Няма да си го променя. А сега може ли да изпуснем триона? — После, прочитайки мислите на Глицки, каза: — Недей.
Глицки се понамръщи. Харди подхвана:
— А що се отнася до другото… Още не мога да разбера кой е стрелял по нас, ако не го е направил Сефия.
— И си сигурен, че не е той?
— Бланка бе напълно убеден, когато говорих с него последния път. Каза, че се е поразтърсил и е звъннал на Сефия в Невада, където той бил от предната нощ. Така че не е стрелял той. Но тогава кой остава?
— Може би Уейд разполага и с други наемни стрелци.
Харди бе мислил само за това през последните двайсет и шест часа, които бяха минали от инцидента на Коит Тауър. Личеше си по изопнатото му, тревожно лице.
— Но какъв е смисълът да ме преследват? След като Фрийман е отстранен, аз не представлявам никаква заплаха…
— Може би не знаят това.
Гласът на Харди прозвуча по-остро:
— Значи мислиш, че трябва да им кажа, че съм вън от играта. Да се предам?
Глицки разпери ръце.
— Нищо не мисля. Моята теория е, че не са искали да пипнат теб. Искали са Холидей.
— И как са разбрали, че ще бъде там?
— А как са разбрали, че ти си там? Някой те е проследил, непрекъснато се случва. Опашката ти разбира, че си се запътил към Коит Тауър, обажда се на тежката артилерия в сивия седан и те пристигат на мястото след двайсет минути. После — много съжаляваме, нищо лично. Но късметът им изневерява и свидетелят остава жив.
— Може би. Но как стоят нещата с Бланка? Искам да кажа — в ранния следобед той беше идеалното ченге. Искаше да научи всичко, което зная. Впечатления, подозрения и прочее. Говорихме си за Дейвид, че трябва да изпреварим тези кретени… Както и да е, само че след три часа той е съвсем различен човек.