Харди присви очи.
— Ейб, кълна ти се, че вчера някой стреля по нас. Наистина. Не се шегувам.
Глицки се направи на изненадан.
— Не се съмнявам. Но какво общо има това с…?
— Някой е подхвърлил тези улики. Свикни с тази мисъл. Това е истината. И е специалитет на Ник Сефия.
— Значи отсъствието му от града е много лошо стечение на обстоятелствата.
— Работя по въпроса.
— Добре — каза Глицки и отново стана на крака. Погледна часовника си. — Обади ми се, ако разбереш нещо. Обади се на Крол у дома, говори с клиента си. Бъди убедителен. Всичко може да се уреди до довечера.
Глицки отиде да вземе жена си и дъщеря си от там, където ги бе оставил — една книжарница на улица „Калифорния“. Представяха Съботен детски час, който Рейчъл харесваше много. А така и тримата бяха излезли от къщи, което също бе много добре. Трея караше, а Ейб се бе обърнал назад и пееше някакви безсмислени песнички на дъщеря си, гъделичкаше я и двамата се смееха. Трея сложи ръка на бедрото му.
— Защо си толкова радостен? Не че се оплаквам.
— Устоях на едно изкушение и сега съм опиянен от своята добродетелност.
Тя го изгледа.
— Браво! Изкушението в женски род ли беше?
Той сложи ръка върху нейната.
— За нищо на света. Диз бе много тактичен, но се опита да ме накара да проверя компетентността на настоящия екип в „Убийства“. Аз учтиво отказах.
— Какво е това? — попита Трея. — Да не е заразно? Първо баща ти, после Диз.
— Да. Но не мога да му се сърдя. С право е обезпокоен.
— И аз бих се безпокоила, но какво очаква, че можеш да направиш ти?
— Мисли, че са натопили Джон Холидей. Искаше да предам това нататък по веригата.
— На лейтенант Джърсън?
— Че на кого друг? — Той изсумтя: — Моят близък приятел Бари, който се вслушва във всяка моя дума. Казах на Диз, че това не е начинът. Щеше да се гордееш с мен, ако ме бе чула.
— Разбира се. Но все пак някой се опитва да открие кой е стрелял по него, нали?
— Абсолютно. Той е съобщил за нападението, така че не им остава друго, освен да търсят — каза Ейб и хвърли поглед към нея. — Какъв е проблемът?
— Стрелят по наши приятели. Това е доста сериозен проблем, не мислиш ли?
Той поклати глава.
— Не са се целили в Диз.
— Така ли? А какво щеше да стане, ако, да речем, в крайна сметка бяха убили Холидей?
— Как така какво щеше да стане? Щеше да е мъртъв и…
— И това щеше да е краят? Какво ще кажеш за другите убийства, които се предполага, че е извършил? Случаите ще бъдат приключени, така ли?
Глицки не отговори веднага.
— Не разбираш ли какво те питам? Безсмислен ли е въпросът ми?
Той кимна.
— Това се опитваше да ми обясни и Диз. Но не е сигурно, че е Панос или пък някой от обкръжението му.
— Но трябва да е бил някой, който е ходел у Силвърман, нали? Искам да кажа — парите, бижутата. А и младият мъж, с когото говори…
— Мат Крийд.
— Да. Той ти каза, че не е Холидей, нито пък неговите приятели, нали?
— Не точно. Каза, че не може да твърди със сигурност, че са били те.
— Но дали е успял да каже това на инспекторите от отдела? Имал ли е време, преди да го убият?
— Не зная.
— Може би си заслужава да провериш това.
Щяха да пазаруват и затова паркираха пред „Сейфуей“. Трея изключи двигателя, но Ейб не помръдна от мястото си. Стоеше и прокарваше показалец по белега си.
— Мислех, че не искаш да се замесвам в това. Не ми е това работата. Помниш ли?
— Зная. Помня — каза тя и след дълго мълчание добави: — Прав си. Просто се надявам, че някой наистина се опитва да открие кой е стрелял по Диз.
— Мога да поразпитам за това. Това не е свързано с „Убийства“.
— Няма да е зле.
Слязоха от колата и Рейчъл, която бе заспала в бебешкото столче, заиздава звуци на недоволство, когато Ейб се наведе, извади я навън, притисна я към себе си и започна нежно да я люлее. Трея вървеше на няколко крачки пред тях, а той говореше напевно, докато прекосяваха паркинга. Когато я сложиха на седалката в количката за продукти, тя отново се смееше щастливо и имитираше думите на баща си: „Ауу — еии“.
— Какво я учиш да казва? — попита усмихнато Трея.
Глицки погледна сериозно към жена си — запасът му от усмивки за деня бе изчерпан.