— Важни детски думички. И най-вече една.
— Коя?
— Електрически трион — отвърна той.
Нат си имаше собствен ключ и ги чакаше вътре. Още от алеята Трея и Ейб чуха похъркването, което означаваше, че Нат спи.
Бе на кушетката в дневната. Правилото гласеше, че не бива да го събуждат нарочно, но някой случаен шум обикновено вършеше работа, без да бъде сметнат за нещо нередно. Така че Ейб пусна диск с операта „Турандот“ с участието на средния му син Джейкъб. Това беше първият му запис и въпреки че Джейкъб пееше само в хора, Ейб се кълнеше, че може да различи гласа му. Музиката звучеше тихо, те сложиха Рейчъл в кошарката й с няколко играчки и започнаха да разопаковат покупките в кухнята и около нея.
Още не бяха приключили с първата чанта, когато Нат се появи на вратата — почесваше бялата си коса около своята ярмулке и дърпаше пуловера над колана на панталона си.
— Тази музика ме накара за момент да си помисля, че съм умрял и съм отишъл в рая — каза той.
— Звучи прекрасно, нали?
— Забележително.
— За Джейкъб ли говорите, момчета? — попита Трея. — Май не беше в това изпълнение.
Бащата и синът се спогледаха.
— Не го ли чуваш? — попита Нат, млъкна, заслуша се и посочи: — Ето!
— Аха — Трея се усмихна на свекъра си и се върна към покупките — Да.
— Не го чува — каза Ейб.
— Чувам го — настоя тя, — точно сред всичките тези гласове. Той наистина се откроява. — После заради съпруга си реши да поукраси малко нещата: — Сякаш е в съседната стая. В този момент нещо я сепна, тя се обърна и каза делово: — Я почакай! Днес е събота, Нат. Какво правиш тук? Има ли нещо?
Нат бе ортодоксален евреин и прекарваше доста време в синагогата. Приемаше сериозно всеки шабат и обикновено не напускаше дома си, освен за да отиде до синагогата, където оставаше до залез-слънце. Когато Трея го попита, лицето му остана безизразно за миг. После сякаш си припомни.
— А! Пак е заради Силвърман.
Ейб спря да изважда нещата от чантата.
— Какво има този път?
Нат вдигна рамене.
— Днес говорих със Сейди пред синагогата.
— Как е тя? Държи ли се? — попита Трея.
— Знаеш как е. Няколко хубави минути, после един-два лоши дни. Много малко време е минало. Едва го бяхме погребали, когато… — За момент мъката накара Нат да изгуби нишката на мисълта си. — Както и да е, помоли ме да ти благодаря, че си й съобщил за този мъж, когото са арестували, приятеля на твоя приятел Харди.
— Още не са го арестували, татко. На свобода е.
По лицето на Нат се изписа учудване.
— Мога да се закълна, че ти ми каза, че е арестуван.
— Не. Не още.
След миг Нат вдигна пак рамене.
— Добре де, още по-добре.
— Още по-добре ли? Защо казваш това?
— Защото тази сутрин, като гледала телевизия, чула да говорят за уликите, открити в апартамента му — парите, пръстените и така нататък. И най-вече за пръстена със сапфир.
— Какво за него?
— Ами това, че Сам имаше само един такъв пръстен, а когато със Сейди отидохме да направим опис на стоките, този пръстен определено си беше на мястото. Не помниш ли? Онази нощ, когато дойде при нас. Не свършихме много работа, но прегледахме сейфа с бижутата. Пръстенът си беше там. Тя е съвсем сигурна.
— Може би този, когото са открили, е бил друг, подобен на него, татко. Бил е с етикетче на Сам.
Той поклати глава.
— Това казвам и аз, Ейбрахам. Чуй ме. На Сам е, но когато ние бяхме там, пръстенът все още беше в сейфа. Така че човекът, който го е убил, не го е взел по време на грабежа. Тук има нещо нередно, не мислиш ли?
Трея също бе спряла да разопакова продуктите. Стоеше със скръстени ръце, опряла гръб на плота.
— Сейди сигурна ли е в това, Нат?
Той изгледа и двама им.
— Не само Сейди. Аз също го видях. Дори говорихме за това — че е много хубаво, дето Сам не го е продал, беше му най-любимата вещ в магазина. Мислеше, че му носи късмет на картите. Така че, не, няма съмнение. Там беше.
— Някой да е стрелял по теб напоследък?
— Не.
— Обади ли се на Крол?
— Още се колебая.
— Нещо ново с Холидей?
— Какво? Защо, какво има?
— Знаеш, че не исках да се замесвам, нали?
— И това ме изпълваше с възхищение.