— И мен. Но, уви, за кратко. Има развитие по въпроса.
— Казвай.
Глицки бе решил, че ще бъде най-добре, ако Сейди се обади лично на полицията да се погрижи за този въпрос. Неговата намеса, под какъвто и да било предлог, нямаше да бъде добре оценена, без значение какъв подход щеше да избере. И без това не му беше до обмисляне на подходи.
Сейди живееше в самостоятелна едноетажна къща на булевард „Палм“, недалеч от синагогата. Отвътре къщата приличаше на спретнат склад за кичозни предмети. Всяка повърхност — телевизорът, кошничката за хляб в кухнята — всеки сантиметър бе покрит с дантелена покривчица, а отгоре се мъдреше някоя дрънкулка, кукличка, порцеланово украшение или друго сувенирче. Кони Айлънд, Дисниленд, Ниагарския водопад, Големия каньон, малки кученца и сладки котенца, възглавнички за карфици.
Сейди освободи малко пространство на масичката пред дивана в дневната, колкото да побере чайника и чашите. Навън вече се бе стъмнило. Единствената светлина идваше от двете малки стенни лампи до вратата. Глицки си помисли, че на тази светлина дори не може да се чете, но нито баща му, който седеше до него на дивана, нито Сейди имаха нещо против и дори не забелязваха този факт.
Тя му наля чай и приседна очаквателно, докато той се опитваше да й обясни:
— Зная, че понеже работя в полицията, ти се струва, че аз съм най-подходящият човек, който да им предаде твоята информация. Още повече, че те познавам добре. С Нат сте приятели, ние сме като едно малко семейство. Но нещата не стоят така.
— Зная как стоят нещата на такива места — каза тя и сложи крехката си ръка върху неговата, — някой ще се притесни, че ти ще обереш точките.
— Да, и това. Но преди всичко има двама инспектори от отдела, които отговарят за случая, а най-вероятно и за всички тези случаи, и всяка постъпила в полицията информация минава през тях.
Сейди му се усмихваше, сякаш за да го окуражи.
Ръката й, хладна и сбръчкана като креп, още лежеше върху неговата и тя го стисна, за да подчертае думите си.
— Ще направя, каквото ми кажеш и ще говоря, с когото поискаш. Зная само това, което съм видяла.
— И аз го видях — повтори Нат, а Сейди го дари с поглед, в който се четеше признателност.
— И това, което видяхте, е пръстенът, пръстенът със сапфир?
— Да, той се откроява сред останалите вещи. Но в действителност не липсваше нито едно бижу, въпреки че това е трудно да се докаже.
— Защо?
— Защото може да са взели нещо, което аз не съм виждала. Може Сам да е взел някакви скъпоценни камъни или нещо подобно същия ден. Няма как да знам, нали?
— Не. Права си, разбира се. — Глицки установи, че е бил на погрешен път, като е предполагал, че умът на Сейди е притъпен от възрастта. Трябваше да се поправи. — Можеш ли да се закълнеш, че пръстенът със сапфир е бил в сейфа, когато сте били там с Нат?
— Да. Несъмнено. Ние, Нат и аз, дори го записахме в инвентарния лист, преди ти да ни прекъснеш. Пазя го.
Имайки предвид как изглежда къщата й, Глицки не бе много изненадан от този факт, но той все пак го зарадва.
— Това е добре. Може би трябва да го вземеш, когато отидеш да говориш с инспекторите.
— Добре. Да им се обадим ли още сега? — попита тя. — Искам да уточня нещата. Не изглежда справедливо този човек…
— Джон Холидей?
— Да, така му беше името. Този господин Холидей — не мисля, че той е убил Сам. Мисля, че някой се е опитвал да се направи на голям умник. Може би не са знаели, нямало е как да научат, че ние с Нат сме били в магазина онази вечер. Друго щеше да е, ако бяха само парите.
Глицки почувства, че по гръбнака му полазват тръпки.
— Може ли да те попитам още нещо? Вярно ли е, че Сам е спрял да ползва услугите на Специалния патрул предното лято?
Тя кимна.
— Не си заслужаваше. Господин Панос непрекъснато вдигаше таксите. Нямахме никакви проблеми от много години. Обсъдихме го и накрая решихме…
Нат се протегна и потупа Сейди по ръката.
— Всичко е наред. Били са там онази вечер, но не са успели да го спасят, нали?
— Да — каза тя с горчивина, — прав си. Не беше заради това.
— Всъщност исках да попитам — каза Ейб, — дали все още са имали в себе си ключ от магазина.
20
Денят беше добър за „Фортинайнърс“ и те победиха „Грийн Бей“ с 21 на 3. Билетите, които Рой Панос бе дал на Кунео, бяха само на петнайсет реда от игрището. Чудесни места. Грееше слънце и нямаше никакъв вятър. Но все пак тук, на Кендълстик Пойнт, бе хладно и докато вървяха към колата, Лиз се притисна плътно към него и го прегърна през кръста.