Тя също усети вибрацията.
— Какво беше това?
— Пейджърът — отговори й той и го погледна. — Партньорът ми. Обажда се от къщи.
Пейджърът звънна отново и той въздъхна и й се усмихна.
— А сега е някой друг.
— Господин Известност — подхвърли тя.
— Така си е — ухили се той, но когато видя номера, усмивката му се стопи. — Шефът, и той от къщи.
В колата имаше клетъчен телефон и звънна първо на Джърсън. Лейтенантът му каза, че вдовицата на Силвърман се е обадила по-рано през деня и е съобщила, че разполага с нова и важна информация за убийството на мъжа си. Джърсън го помоли да отиде и да разговаря с нея. Даде му адреса.
— Действам — отговори Кунео, после се обърна към Лиз. — Работа.
Изражението на Лиз стана леко подигравателно.
— Не изглеждаш много натъжен.
— Важен случай е. Силвърман.
— Мислех, че имате заподозрян.
— Може би някой е открил къде се намира. Може би ни викат за това.
— И после какво?
— После може би ще отида да го арестувам.
— Сам?
Той скромно сви рамене.
— Ако се наложи.
Тя му се усмихна.
— Обичаш работата си, нали?
— Да, госпожо, наистина я обичам.
— И как да бъда сигурна, че тези обаждания не са били от някоя твоя приятелка?
Той се обърна към нея.
— Първо, защото съм полицай, а полицаите никога не лъжат. Второ, нямам други приятелки. Дори, честно да ти кажа, не съм сигурен, дали имам и една приятелка, въпреки че се надявах скоро да науча.
Лиз се усмихна, наведе се през седалката и го целуна по устата. Целувката продължи повече от минута и в нея нямаше и следа от платоничност. Когато се разделиха, тя каза:
— По въпроса за приятелката — можеш да казваш, че имаш, ако решиш, че го искаш.
За пръв път от много време насам Кунео се изкушаваше да постави нещо друго над работата си. С усилие успокои дъха си, наведе се и пак я целуна. Ръката му се плъзна към гърдите й. Нейната ръка погали бедрото му. Пейджърът му пак се обади. Това сложи край на целувката, Кунео изръмжа и свали машинката от колана си.
— Пак е Линкълн. Искаш ли ти да се обадиш този път, за да се увериш, че наистина е той, а не някакво момиче?
— Не. Мисля, че ти вярвам. Ще ти отнеме ли много време това, което трябва да свършиш този следобед?
— Трудно е да се каже. Дори не зная още за какво точно става въпрос. Но ако свърша по-рано, мога да се отбия и може би…
Пръстът й се плъзна по долната му устна и той замълча.
— Никакво „може би“.
Хеликоптерът „Камов Ка-32“ бодро цепеше въздуха от летище „Тръки“ към Сан Франциско по протежението на Малкия Гранд каньон — не толкова прославян, но величествен и прелестен проход, прорязан през Сиера Невада от Американската река. Двамата пътници — Хулио Рее и Ник Сефия, седяха със закопчани колани зад пилота Михаил. Би трябвало да се чувстват отпочинали след две нощи на хазарт и четири жени в промеждутъците, но тази сутрин се бе обадил чичото на Сефия — Рой. Събудил ги бе в десет часа; не бяха минали и пет часа, откакто Ник бе платил на Трикси и бе потънал в сън, който много напомняше кома. Рой каза на Ник, че двамата с Рее трябва да се върнат в града — бе изпратил хеликоптер да ги вземе. Май бяха допуснали някакви грешки и имаха да свършат още някаква работа.
Въпреки че прозорците бяха затворени, те едвам се чуваха в кабината на хеликоптера. Но това не можеше да накара недоспалия Ник да спре да ругае.
— Сякаш не направихме достатъчно през последните две седмици. Луд ли е Рой да ни вика обратно? Сега трябва да се спотайваме.
Рее сви рамене.
— Поръча да подредим добре нещата. Нали и двамата мислехме, че пръстенът ще сложи точка на цялата работа? А сега? Някой можело да е забелязал. Кой, по дяволите, може да е забелязал? И какво можем да направим сега? Станалото — станало.
Рее изгледа безизразно приятеля си.
— Не трябваше да убиваш Силвърман.
— Трябваше. Позна ни. Мен, със сигурност. И скапаният Рой, дето спря да зяпа бижутата. Той е единствената причина… Виновен е, колкото съм и аз.