Когато приключи, Кунео дълго време не можа да измисли какво да я попита. Облегна се назад в стола и кръстоса крака. Накрая изрече:
— Но пръстенът беше у Холидей, госпожо, аз самият го открих.
— Не отричам, че е бил там. Казвам просто, че не е бил взет в нощта, когато бе убит съпругът ми. Не е възможно.
— И какво, според вас, означава това?
Тя се намести на стола — черна фигурка в мрачната стая.
— Не мога да кажа точно. Според мен означава, че не господин Холидей е взел пръстена.
— Защо?
— Ами…
— Може би е видял пръстена онази нощ и по-късно се е върнал да го вземе.
— Но аз заключих магазина на тръгване през онази нощ, когато отидох да правя опис. Не виждам как би могъл да влезе.
— Може би е имал ключ. Нали е бил един от редовните играчи на покер?
— Да, но Сам не даваше ключове за магазина на играчите. Сам не беше глупак, инспекторе.
— Разбира се, госпожо. Не искам да кажа такова нещо. Но може да е намерил някакъв резервен ключ, когато е бил там първия път. Или пък в самата кесия с парите?
Предположенията на Кунео сякаш я обезпокоиха.
— Не бях помислила за това. Но не мисля, че Сам разполагаше с много резервни ключове. Със сигурност не ги е оставял на видно място.
— И един е достатъчен. — Кунео се наведе напред и облегна ръце на масата. — Госпожо Силвърман, оценяваме, че ни съобщихте това. Трудно ви е сега, не се съмнявам, и искате да направите всичко възможно, за да ни съдействате. Ако не друго — дадохте ни идея какво още бихме могли да потърсим в къщата на Холидей. Ако там е имало ключ от магазина, който сме пропуснали, обещавам ви, че ще се върнем и ще го открием.
Кратката му реч не я успокои, но Кунео имаше чувството, че и без това нищо не бе в състояние да го направи. Госпожа Силвърман въздъхна дълбоко.
— Исках да направя необходимото, за да не пострада някой невинен вместо убиеца на мъжа ми.
— Не бих се тревожил за това. Пипнали сме точния човек. Парите без никакво съмнение потвърждават това, не мислите ли?
— Предполагам.
Колкото и недвусмислени да се струваха нещата на Кунео, госпожа Силвърман сякаш не бе напълно убедена.
— Изглежда имате някакви съмнения.
— Не, аз просто… Помислих си, че може — как беше думата — да са подхвърлени улики.
— Подхвърлени? От кого?
— От някой, който е можел да влезе в магазина.
— Което ни връща пак към проблема с ключа, нали? — внимателно попита той.
— Да, предполагам. Но аз си мисля, че Уейд Панос и хората му вероятно все още разполагат с ключ и че е много по-вероятно те да са имали достъп до магазина, отколкото този човек Холидей. Не сте ли съгласен? От времето, когато ни охраняваха.
Кунео изведнъж се заслуша с огромно внимание и съсредоточеност. Докато пътуваше насам, той се бе опитал да си припомни малкото, което знаеше за госпожа Силвърман. Беше запомнил името й, не само защото бе съпруга на жертвата. Научил го бе от Джърсън, когато му разказваше за Ейб Глицки. Сега, щом отново чу името на Панос, връзката изплува в съзнанието му. Глицки бе използвал и по-рано госпожа Силвърман като предлог да се вклини отново в „Убийства“. Глицки помагаше на някакви адвокати в делото им срещу Панос. А освен това и самият Джон Холидей обикаляше улиците и вербуваше свидетели за това дело.
Холидей и Глицки. Адвокатът също — Харди, за когото Бланка им бе казал вчера. Заговорници.
Сега Глицки използваше нов ход — тази скърбяща жена, — за да пробута идеята, че пръстенът е „подхвърлен“, чужда за нея дума. Кунео се усмихна и каза възможно най-любезно:
— Госпожо Силвърман, ако бях на ваше място, не бих се измъчвал с тези тъмни истории. Още ли обсъждате случая с лейтенант Глицки?
— Само снощи — отвърна тя. — Баща му Нат бе най-добрият приятел на Сам. Обадих му се, когато се сетих за пръстена. Каза ми да се свържа с вас.
„Обзалагам се, че така е направил — помисли си Кунео. — След като те е подготвил какво да кажеш.“ Но само кимна.
— Умно от негова страна. Но ако го попитате, той ще ви каже същото. Толкова сме свикнали с телевизията и киното, че непременно очакваме някакъв обрат на събитията — като например уликите да се окажат подхвърлени. В реалния живот нещата обикновено са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. — Той се наведе напред и снижи гласа си почти до шепот: — Ако това ще ви успокои донякъде, без значение кога и как е взел пръстена, Джон Холидей едва ли е човекът, който е стрелял по съпруга ви. Но е бил там, участвал е в грабежа, взел си е парите, които е изгубил на покер, когато Клинт Тери е изпаднал в паника, изгубил е самообладание и е застрелял Сам. Всички улики сочат натам, госпожо. А ние работим с улики.