Глицки се обади. Пак говориха за Сейди, Кунео и Холидей, за подхвърления пръстен. Клиентът му, разбира се, не се обади.
В неделя вечерта той взе някакво обезболяващо, останало в аптечката, и изпи два скоча с брата на жена си преди вечеря. После двамата с Моузес изпиха две бутилки червено вино. Към полунощ, много разбунен и много пиян, Моузес пак започна да настоява за отмъщение срещу Панос и хората, при това незабавно! Преди отново да са нападнали Харди. Харди бе на път да се съгласи, почти се бе съгласил. Бе много, много разгневен. Чувстваше се неудобно и дори глупаво от това. Франи проверяваше домашните на децата в задната отдалечена част на къщата, където гласовете им навярно не звучаха толкова ужасно. Най-сетне Сюзан подбра Моузес и си го откара вкъщи.
И двете жени бяха ядосани на мъжете си. Изтощени, уплашени, объркани.
Стана към пет и половина със зверски махмурлук, имаше чувството, че умира. Нямаше да успее да заспи отново, не и с този гръб, с тази ръка и глава. За пръв път от месеци той дори не погледна вестника. Излезе от къщи, преди другите да са се събудили, отби се в болницата да види Дейвид, който изглеждаше точно така, както се чувстваше Харди. Часът, който прекара в кантората, даде резултат в една чаша кафе и четиринайсет минути несвързан запис на диктофона. Никога повече нямаше да пие.
След като не успя да свърши нищо, Харди слезе обратно при колата си, която бе паркирана под сградата. Обхванат от параноя, той се наведе и погледна под шасито, без всъщност да знае какво търси. Предупрежденията на Моузес още се въртяха в главата му — зет му не бе приел никак спокойно вестта, че са стреляли по него. Седна зад волана, дръпна лостчето, за да отвори предния капак, излезе пак от колата и го вдигна.
— Просто двигател — каза той на глас, отвратен от самия себе си.
В Съдебната палата Хектор Бланка бе много зает и това продължаваше от доста време. Харди чакаше пред кабинета му, а времето си течеше. Половин час. Четирийсет и пет минути. Попита пак на рецепцията, казаха му, че ще трябва да изчака още няколко минути.
Един час.
Накрая секретарката му предложи да дойде някой друг път. Сержант Бланка нямало да може да му отдели време тази сутрин.
— Добре, тогава може би вие ще ми помогнете.
Осъзна, че тонът му е рязък и нетърпелив — най-сигурният начин да получи в отговор безчувственост и неразбиране от човека зад гишето, ако не и неприкрита враждебност. Това бяха законите на бюрокрацията. Опита се да се овладее, но не можеше да заблуди никого.
— Слушайте. Някой стреля по мен миналия петък — стреляха по мен! — и се опитвам да разбера дали сержант Бланка или който и да е са отбелязали някакъв напредък в разкриването на извършителя.
Секретарката поклати глава.
— Подали ли сте жалба? Ами добре тогава — когато разбере нещо, сержантът ще се свърже с вас.
Той се върна по дългия коридор към главното фоайе. Денят явно бе набрал скорост — наоколо се носеше обичайната груба гълчава, бе дори по-шумно от обикновено. Опашката от хора, които плащаха в съда глоби за паркиране, се точеше от гишето, покрай асансьорите чак до павилиончето, където той се нареди на друга опашка, за да си купи кафе. Някъде отпред долиташе бебешки плач, близо до него се гонеха две петгодишни деца, които крещяха високо. В началото на коридора, който водеше към съдебната зала, един човек с расо и бяла якичка говореше на група от петнайсетина-двайсет души на испански. Опърпан млад мъж с боси крака застана до него и започна да го моли за малко пари. Харди порови из джобовете си, намери няколко дребни монети и ги пусна в протегнатата мръсна ръка на мъжа.
Опашката за кафе не помръдваше или пък той неволно се бе смесил с чакащите да платят глобите си за неправилно паркиране. Което и да бе вярно, Харди се насочи към асансьорите и влезе в една отворена кабина. Натисна по навик копчето на четвъртия етаж — Глицки работеше там преди. С него се возеха шестима души, но не чу нито една дума на английски. Когато слезе на етажа, спря объркано във внезапно празното и почти зловещо тихо помещение.
Пространството пред асансьорите бе почти еднакво на всички етажи, затова той продължи по коридора, който трябваше да го отведе до новата обител на Глицки. Чак тогава усети, че има нещо нередно. Познато, но нередно.
Той пак спря и се огледа наоколо.
От една врата малко по-надолу вдясно по коридора излязоха двама мъже и погледнаха към него. Единият от тях — със сива коса, едър и с очила — носеше изряден официален костюм. Другият бе униформен полицай. Приближаваха към него, разговаряйки непринудено, и когато стигнаха на пет-шест метра от Харди, той разпозна цивилния. Застана на пътя им.