— Не си му предоставял информация, която уличава господин Панос?
— Да, но…
— Тогава ще признаеш, че нещата изглеждат така отвън.
— Никой не ми плаща нищо, Кларънс. Няма да ми платят, дори да спечелят.
— Ако бях на твое място, не бих се хвалил наляво и надясно с това — каза Джакман. — Не е много умно. Но аз не искам да разсъждавам върху истинността или неистинността на всичко, нито пък дали е проява на мъдрост от твоя страна. Просто ти казвам като на приятел, че мотивът пари изглежда много убедителен за голяма група добронамерени хора в полицейското управление. Ходиш по много, много тънък лед, Ейб.
— Кларънс…
Ръката на прокурора пак се вдигна във въздуха.
— Позволи ми и една лична забележка. — Гласът му бе равномерен, сдържан, в него нямаше и следа от гняв, но Глицки не се подведе. Това бе звукът на най-чистия Джакманов гняв — чувал го бе да иска смъртно наказание със същия този тон. — Наистина ти и Трея, дори Дизмъс и Джина Роук, със сигурност Дейвид Фрийман, сте хора от най-близкото ми обкръжение. Ние сме колеги, но по-силна от това, мисля аз, е връзката, която сме изградили в продължение на многото години, откакто се срещаме „При Лу“. Ние сме приятели.
— Да, сър. И аз се чувствам така.
— Добре. Значи ще разбереш. — Джакман се наведе напред. — Как е възможно да си представиш, че аз не бих използвал цялата власт на поста си, за да помогна на някой от вас, стига да имаше факти, доказателства, свидетелства, нещо, каквото и да било, което би оправдало едно разследване на господин Панос и на действията му? Или на когото и да е другиго. Разбира се, че не бих се поколебал да го направя. Мъчно ми е, че се съмняваш.
— Не се съмнявам, Кларънс. Затова и дойдох при теб днес.
— Но ти не разполагаш с нищо, което да ми е от полза, Ейб. За разлика от теб, лейтенант Джърсън има двама опитни инспектори, показания на очевидец и много веществени улики. Не мога съзнателно да пренебрегна всичко това. Честно казано, не съм и склонен да го направя. И най-вече — не искам да оставям у никого впечатлението, че използвам системата, за да помагам на приятелите си. Моят проблем не е Панос, а вие двамата с Диз, защото ме поставяте в невъзможно положение. Не го ли разбираш?
— Не сме искали да се получи така.
— Зная. Сигурен съм. Но в крайна сметка се получава точно това. — Джакман изпъна рамене и пое дълбоко дъх. — Казах това на Диз, ще ти го кажа сега и на теб: докато не се появи някаква нова улика, и то по съответните канали, което ще рече отдел „Убийства“, не искам да обсъждам повече случая с вас. И няма да го обсъждам. Ясен ли съм, Ейб?
— Да, сър.
— Добре тогава.
22
Мишел беше излязла да пазарува, да вземе нещо, което можеха да хапнат у дома, понеже едва ли щяха да вечерят в ресторант. Холидей надникна през щорите към облачния ден навън, след това очите му се върнаха към листа хартия пред него върху кухненската маса на Мишел. Беше малко след пладне и той по навик си бе налял последния бърбън от бутилката, която беше донесъл преди около седмица и от която всеки ден посръбваше по малко.
Днес обаче не му се пиеше. Не беше докоснал чашата. Погледна към нея, пресегна се, но после се отказа.
Върна се към листа, на който бе написал четири имена: Том, Евън, Брайън (или Райън?) и Лесли. Знаеше, че е имало още четирима или петима души заедно с него в бара през нощта на убийството на Клинт и Ранди, но не успяваше да измъкне имената им от помътеното си подсъзнание. Когато най-сетне престана да го мъмри, задето не му се е обадил по-рано, Харди му обясни, че потвърждаването на алибито му може да се окаже изключително важно. Неговият приятел, полицаят Глицки, явно бе предложил Джон да се опита да си припомни имената на клиентите си. С обичайната си самоувереност Холидей заяви на адвоката си, че няма проблем и че най-много след час ще му предостави някакъв списък. След това Харди можеше да тръгне да ги проверява.
Е, наистина бе направил някакво списъче, но то едва ли щеше да помогне на него или на когото и да е другиго. Написал беше малките имена на клиентите си, които дори не бяха сред познатите му, а когато се замисли по-сериозно, установи, че не знае нито фамилните им имена, нито професиите, адресите или колите им. Всъщност изобщо не ги познаваше, бяха просто клиенти.
Оцени като ирония на съдбата факта, че ако ги открият, тези хора биха могли да го спасят от обвинение в убийство. Но каква бе вероятността да се случи това? Ставаше дума за миналата сряда вечер, преди цели пет дни. Беше последната вечер, когато Холидей бе работил в бара, а в момента дори той, въпреки сериозния си мотив, можеше да си спомни само четири имена.