Холидей се позамисли над думите й.
— Освен това, ако избягам, ще изглеждам виновен.
— Не ми се иска да го споменавам, Джон, но същото важи и за нежеланието ти да се предадеш.
— Надявах се да не обърнеш внимание на този факт. — Взе ръцете й в своите. — Ще се получи, Мишел. Всичко. Животът ни. Не искам да го започнем като бегълци. Не съм направил нищо.
— Вярвам ти, но изглежда те разполагат с много улики — отвърна тя.
— Всичко има лесно обяснение. Леко извъртане на призмата. Били са други трима типа, а сега Харди знае кои са те. Ще съобщи имената им на когото трябва. Ще видиш. След два-три дни ще отменят съдебната заповед и всичко ще свърши.
Някой ден Харди щеше да напише книга и да я озаглави „Нищо не е лесно“, неговото допълнение към „Не е лесно — наръчник на родителя за възпитаването на щастливи и добре приспособени деца“. След като гневът към клиента му се поуталожи, вдъхновението за днешната глава от книгата се породи от опитите му да поговори с двама от хората в дадения му от Холидей списък на участниците в играта на покер у Силвърман: Фред Уеъринг и Мел Фишър.
Номерата и на двамата фигурираха в телефонния указател. Впоследствие Харди осъзна, че би трябвало веднага да заподозре огромна заблуда в онова, което го караше да смята, че ще има нещо лесно, свързано с тези разпити. Не би имал нищо против известно улеснение.
Сутринта вече го бе съсипала. Събуди се с ужасен махмурлук, а това не му помогна особено. След това посещението при Дейвид в болницата, дългото и безплодно чакане на Бланка, случайната среща с Крол и Рой Панос, новините, които му съобщиха за Арета. И накрая спорът му с Холидей дали вината за всичко случило се е негова. Наистина нямаше нужда да чува тези глупости от клиента си — нито днес, нито когато и да е.
Въпреки че, честно казано, сега, когато заслепяващият го гняв се бе поуталожил, признаваше обвиненията за донякъде основателни.
Последните два часа прекара заключен в офиса си, легнал на канапето с мокри компреси на челото. Накрая, все още с болки в главата, издири номерата на двамата свидетели, след което набра телефона на Фред Уеъринг. Оказа се, че се е свързал с горещата линия на брокерите от „Бърнард Ралкър енд Къмпани“ — натиснете едно, ако искате да продължите разговора на английски, после отново натиснете едно, ако искате да отворите нова сметка, натиснете две, ако сте стар клиент на компанията и т.н. В крайна сметка Харди премина през лабиринта и стигна до момент, в който наивно смяташе, че му предстои да разговаря с жив човек, но репликата „Моля, останете на линията, докато някой от брокерите ни има възможност да ви съдейства“ се оказа просто прелюдия („Благодарим ви за търпението, останете на линията“) към точно отмерена четириминутна версия на „Сетисфекшън“ на Мюзак.
Когато най-сетне му се обади приятен женски глас, Харди изключи високоговорителя, помоли да го свържат с Фред Уеъринг и научи, че тази седмица той е на почивка на Хаваите. Не, нямали номер за връзка с него там. Дали някой друг не можел да му помогне?
Мел Фишър имаше телефонен секретар и Харди му остави три телефонни номера — домашен, служебен и на мобилния си телефон — и едно съобщение за това, кой е и за какво става дума. Обясни, че проблемът е спешен и се позачуди дали да не каже, че е въпрос на живот и смърт, но не искаше да прави нещата прекалено драматични.
Двайсет минути по-късно отново вдигна глава от канапето. Това беше нелепо. Не правеше нищо смислено, а трябваше да свърши толкова много. Телефонният указател отново обещаваше да му провърви — Фишър живееше на улица „Тейлър“, само на няколко пресечки от собствената му кантора. Изпълнен с презрение към самия себе си, Харди реши, че едно изкачване на стръмния Ноб Хил ще бъде мъчението, което заслужава. Пребори се с гаденето, колкото да стане и да слезе от стълбите.
На рецепцията, която представляваше яйцевиден остров в центъра на ротондата на фоайето на Фрийман, секретарката на кантората Норма се бе облакътила на бюрото, потънала в разговор с Филис. Двете жени бяха във фирмата от незапомнени времена, със сигурност отпреди пристигането на Харди като наемател, и нито една от тях не можеше да бъде окачествена като негова почитателка. В крайна сметка, той не работеше за Дейвид или за фирмата, но въпреки това отнемаше доста от времето на великия мъж, ползваше ксерокса и другите машини на фирмата и дори времето на служителите, както си поискаше. Харди също не си падаше особено по двете жени. Но въпреки това, щом ги зърна — те се обърнаха към него, когато се показа от стълбите, — се видя принуден да изпъне рамене, за да направи добро впечатление.