Неочаквано Норма се изправи и му направи знак да се приближи. Беше набита жена с едър кокал, на около петдесет и пет години, въплъщение на компетентността, изисквана от Фрийман. Елегантно облечена, без да се опитва да бъде ослепителна, и напълно лишена от чувство за хумор, тя спокойно можеше да бъде прототип на всички секретарки в адвокатски кантори, които Харди познаваше.
— Здравейте, дами — каза той с неподправено монотонен и мрачен глас. — Как са всички тук долу?
— Не много добре — отвърна Норма. — Всъщност сме направо зле. — Харди беше доловил общото неразположение на долния етаж веднага след нападението, но не бе допускал, че Норма ще го спомене пред него. Тя обаче продължи:
— Въпреки таланта си, господин Фрийман едва ли някога е допускал, че е възможно да се случи нещо подобно. Докато идваше на работа всеки ден, нещата вървяха съвсем гладко.
— Винаги е имал способна секретарка — отбеляза Харди.
Норма се усмихна, признателна за комплимента.
— Благодаря ви, но просто се опитвам да кажа, че в момента не знам какво да правя. Не мога дори да разпиша чековете за заплатите, а на някои съдружници ще трябва да се плати скоро. — Тя се поколеба и погледна към Филис. — А честно казано, и на нас от персонала.
Филис неканена се намеси в разговора:
— Всеки ден се обаждат клиенти и питат къде е Дейвид и кога ще се върне. Какво да им отговарям?
Паниката в гласа на догматичната, способна и властна пазителка на портите на Фрийман шокира Харди и го накара да се закове на място.
— Просто ги уверявайте, че делата им са в добри ръце и че се надяваме Дейвид да се върне скоро…
— Но те искат да знаят точно кога, а аз не мога да им отговоря.
Норма й подаде една хартиена салфетка и отново се обърна към Харди.
— Не знам какво да казвам на хората. Двете с Филис си мислехме, че макар в действителност да не сте член на фирмата, имате повече… Ами, по-зрял сте от повечето съдружници и… Мислехме, че може би вие бихте могли да им кажете нещо. — Ненадейно самообладанието й изневери. — Господин Харди, всичко се разпада. Не знам какво да правя.
Харди наведе глава за миг. Ужасно го болеше. Очите му отказваха да виждат ясно.
— Ще направя каквото мога, Норма, ала не съм сигурен, че всички ще ме послушат. Аз съм просто наемател на горния етаж, всеки го знае. Но ако смяташ, че това ще помогне…
Погледът му се плъзна по пода към отворената врата на Солариума и празната стая с ксерокса.
— Как мислиш, колко време ще успееш да крепиш положението? Ако допуснем, че Дейвид не…
Не успя да довърши.
— Дейвид винаги държи много пари в брой в дребни банкноти. Спорехме по този въпрос, но сега бих могла да използвам част от сумата… — Захапа устната си, затвори очи и се замисли за миг. — Съдружниците все още работят и получаваме плащания. Може би ще успея да получа достъп до някои от тези средства… — Отново замълча. — В най-добрия случай, един месец, господин Харди, ако той не се възстанови.
— Но той ще се оправи, нали така?
— Разбира се. Не исках да кажа, че… Просто никой не може да прави онова, което върши той.
— Така е, знам. — Харди постави ръка върху рамото й. — Само ми кажи кога, ще дойда.
За огромно негово учудване тя пристъпи напред, обгърна го с ръце, стисна го силно и разбуди старите болки в гърба му.
— Благодаря ви. Благодаря.
След още няколко насърчителни думи Харди прекоси фоайето и слезе по извитото стълбище в декорирания вестибюл на нивото на улицата. Беше средата на работния ден, точно след обедната почивка. Обикновено кантората кипеше от дейност и дори от ентусиазъм — Фрийман може и да беше експлоататор, но освен това бе и велик адвокат с огромна дарба да мотивира сътрудниците си.
Харди спря и отново се заслуша в притихналия горен етаж.
Сякаш наистина бе краят на света.
Харди носеше клетъчния си телефон. Апаратът не звънна, докато той с усилие се катереше по стръмния склон на „Тейлър“, прекосяваше Ноб Хил и се спускаше три пресечки по-надолу от другата страна. Не звънна и докато се добра до адреса на Фишър. Тъй като смяташе, че ако човек се прибере у дома и открие спешно съобщение, веднага ще отговори на обаждането, Харди не хранеше големи очаквания, когато позвъни на входната врата. Но ето че по домофона се разнесе глас: