Докато успее да се съвземе, да вдигне оръжието си и да го насочи с двете си треперещи ръце, третият мъж бе изчезнал заедно с другите двама и той нямаше възможност да стреля. Крийд се втурна с всичка сила и стигна ъгъла точно навреме, за да зърне как една бягаща сянка свива вдясно на следващата пресечка. Без да обръща внимание на пешеходците, които се притискаха към сградите от двете страни на улицата, той измина бежешком пресечката по протежение на трамвайните релси, после прелетя покрай дърветата, които стърчаха безредно направо от тротоара към края на линията по улица „Пауъл“.
Когато се добра до трамвайното колело на „Маркет“, всичко бе приключило. Нямаше и следа от тях. Навярно се бяха разделили и бяха тръгнали в различни посоки. Но дори и да бяха останали заедно, което Крийд нямаше как да разбере, те можеха да са поели по всяка една от шестте или седемте пресечки, които се събираха тук — големи и малки улици към вътрешността на кварталите във всички посоки, които до една представляваха потенциален път за бягство. Освен това на колелото се намираше и станция „Барт“ на метрото.
А и тъй като Крийд не бе успял да се приближи достатъчно, за да види добре който и да е от тях, след като спрат да бягат, тримата мъже нямаше да се различават по нищо от останалите минувачи. Струваше му се, че мъжът, който бе стрелял по него, бе по-едър от другите двама, но това беше всичко.
Нов порив на вятъра докара със себе си водна завеса и дъждецът се превърна в порой. Крийд чу настойчивото виене на алармата в магазина на Силвърман. Хвърли последен поглед надолу по „Маркет“, но не забеляза нищо, по дирите на което си заслужаваше да тръгне. Сведе поглед към пистолета, който все още стискаше с дясната си ръка. Внезапно краката му омекнаха.
Добра се до най-близката сграда и се подпря. Прибра пистолета обратно в кобура, закопча мушамата над якето си, за да го пази от дъжда, и хукна към магазина на Силвърман. Отне му по-малко от минута.
Алармата продължаваше да пищи, вратата зееше отворена. Светлината от магазина осветяваше улицата отпред. Крийд измъкна отново пистолета си и застана встрани от вратата. Опитвайки се да надвика алармата, той изкрещя:
— Има ли някой?
Почака, после викна още по-силно:
— Господин Силвърман?
Най-после се сети, измъкна радиото от колана си и се обади на диспечера да повика полиция. С вдигнат пистолет пристъпи в осветения и шумен магазин. Но като съзря трупа, вече не виждаше, нито пък чуваше нещо около себе си.
На пръв поглед жертвата изглеждаше като човек, който спи на пода, само че ръцете бяха неестествено разперени от двете страни на тялото. И едно поточе кафяво-червена течност се стичаше изпод гърба и образуваше локвичка в една вдлъбнатина в дървения под.
Лицето на инспектор Дан Кунео бе необичайно подпухнало, сякаш някога е бил много дебел. Това правеше чертите му някак раздути и безизразни, а ефектът се подсилваше от неоформения тънък кестеняв мустак, провиснал под сплескания му нос, който напомняше на отпечатък от палец. Имаше обаче волева челюст, на брадичката му се виждаше дълбока вдлъбнатина, а широката му усмивка разкриваше безупречни зъби. Тази нощ носеше черен релефен пуловер и широки черни панталони. Той бе опитен следовател с цял злощастен арсенал от нервни тикове, които не бяха заплаха нито за неговото, нито за нечие друго здраве. Те не бяха осъдителни, в повечето случаи дори не бяха социално неприемливи. При все това неговият партньор — Линкълн Ръсел, висок и слаб афроамериканец и също толкова добър професионалист — все по-трудно ги понасяше.
Това безпокоеше Ръсел. Напомняше му за чувствата, които пораждаше у него Моника, първата му жена, преди да реши да се разведе с нея, за да не се наложи да я убие. Тя не бе лош човек или пък незадоволителен партньор, но накрая той вече не можеше да търпи пискливия й смях. Тя завършваше всяко изречение, почти всяка фраза, с едно „хи-хи“, понякога „хи-хи-хи“, без значение какво казва, сякаш се смущаваше от всяка дума, от всяка мисъл, от всеки проклет подтик да изрече онова, което й е минало през ума.
През последните няколко седмици от тяхното съжителство Ръсел се разгневяваше още преди да е пристъпил прага само при мисълта за нейното: „Здравей, скъпи, хи-хи“ и стерилната й целувчица. Чак юмруците му се присвиваха.