— Кой е?
— Господин Фишър, казвам се Дизмъс Харди. Позвъних ви във връзка с Джон Холидей.
Студеният ноември напомни за себе си. Облаците отново се бяха сгъстили, а лекият повей се бе превърнал в остър вятър, който го пронизваше до кости и свистеше около него, докато чакаше на площадката. Минаха почти десет секунди. Тъкмо се канеше отново да позвъни — нищо не ставаше лесно, — когато домофонът избръмча и той бутна входната врата.
Беше двуетажна сграда без асансьор и когато Харди се качи на втория етаж, Фишър стоеше в рамката на отворената врата, сякаш пазеше светата си обител. Изглеждаше на около седемдесет години. Имаше яки рамене, останала само на темето побеляла коса и носеше панталони с цвят каки, обувки за тенис и черна фланелка с емблемата на „Оукланд Рейдърс“. Макар че едва стигаше до раменете на Харди, старецът излъчваше свадливост и огромно недоволство от възникналото положение.
— Добре — подхвана той още преди Харди да стигне до последното стъпало. — Какво толкова спешно има с този кучи син Джон Холидей? Да изгние в пъкъла дано!
Все още на няколко метра от него, Харди застина на място. Вдигна ръце за миг и напредна още малко.
— Искам само да ви задам няколко въпроса.
— Негов адвокат ли сте?
— Точно така.
— Тогава и аз искам да ви попитам нещо. Как се помирявате със съвестта си?
— Джон не е убил никого.
— Ха! Как тогава нещата на Сам са се озовали в дома му? Извънземните ли са ги занесли?
— Може да се окаже нещо подобно — отвърна Харди. — Разбрах, че сте участвали в последната игра на покер.
— Аха. Какво за нея?
Изведнъж Харди се чу да задава въпрос, за който дори не си бе помислял:
— Полицията вече разговаря ли с вас?
За щастие това поохлади Фишър.
— Какво точно имате предвид?
— Знаете какво. Разпитваха ли ви за играта — кой е бил там, кой какво е спечелил?
Фишър го изгледа подозрително.
— Не. Не са говорили с мен. Ченгетата, искам да кажа.
— Значи все пак някой е говорил?
— Не съм го казал това — открито предизвикателно го изгледа той. — Никой не е говорил с мен.
— Не ви ли се струва странно, че сте били на тази игра вечерта преди убийството на Сам, а никой от полицията не е пожелал да ви разпита?
— Не бях там, когато са го убили. Те са знаели кого търсят. Не са имали нужда от мен.
— Значи смятате, че Джон се е върнал и се е опитал да си вземе обратно парите, които е изгубил?
— Да, така казват.
— Някой друг изгуби ли пари онази нощ? Много пари?
Фишър си лепна твърде престорено замислено изражение.
— Не — категорично отвърна той. После поклати глава и повтори: — Не.
— Толкова сериозно ли трябваше да се замислите, за да се сетите?
Това още повече раздразни възрастния човек.
— Не, прекрасно си спомням. Холидей изгуби най-много пари през онази нощ.
— И никой друг?
— Боже мой, какво искате? Отговорих на въпроса ви, нали? Стига толкова.
Отстъпи навътре и постави ръка на вратата зад себе си.
— Струвате ми се малко нервен, господин Фишър. Така ли е? Сигурно смятате, че ще ви направя нещо лошо. Да не би някой друг да ви е казал, че ще ви нарани, ако не промените версията си?
Този път безпокойството му стана съвсем явно.
— Не съм променял никаква версия! Намерили са всички онези неща в апартамента на Джон. Няма съмнение, че той го е направил.
Харди пристъпи по-наблизо и гневно заговори:
— Значи няма значение дали ще кажете кой още е изгубил много пари през онази нощ, нали? Тези хора не са убили Сам. Просто не искат да им задават неудобни въпроси, които могат да накарат полицията да смята, че те също са имали причина да го направят. Не е ли така, господин Фишър? Не е ли така?
Фишър дълго гледа Харди с ококорени от страх очи. След това внезапно се окопити.
— Не съм длъжен да говоря с вас — заяви той, шмугна се зад вратата и я затръшна в лицето на Харди.
Харди кресна пред вратата, а гласът му отекна в коридора:
— Ще ви се наложи да ми отговаряте на процеса!
Изчака задъхан и разгневен.
Накрая се обърна и се отправи надолу по стълбите към мрачния и ветровит следобед.