— Джон схвана ли?
— Не съвсем. Той не се замисля много кое е добро и кое — зло. Просто ми изтъкна, че би трябвало да съм подготвен да се справя с всичко това, преди да погна Панос.
Тя се поотдръпна и каза:
— Прилича на кошмар, в който потъваш и крещиш имената на всички, които са на брега и биха могли да те спасят, но никой не те чува.
— Знам, знам.
Какво друго можеше да каже? Точно на това приличаше. Двамата с Франи сънуваха едни и същи кошмари.
Може би не съвсем еднакви. Тя се повдигна и седна върху кухненския плот с кръстосани глезени, ръце между краката и наведена глава.
— Знаеш ли, винаги съм се бояла най-много от това. Че някой ще приеме твърде лично всички тези законови мерки и ще започне да преследва теб. Или нас. Мен и децата. Винаги си ме уверявал, че няма да се случи, но ето че стана точно това.
— Знам. — Облегна се на отсрещния плот. — Какво искаш да ти кажа? Никога не съм допускал такава възможност.
— Но сега се случи… Може би трябва да преосмислим…
— Кое?
— Всичко, струва ми се — вдигна поглед тя.
Никак не му допадна как прозвучаха думите й.
— Всичко обхваща много неща, Фран. Надявам се нямаш предвид нас двамата.
— Не точно, не… Животът ни. Не сме в безопасност…
— Това е просто един момент, Фран. Не става дума за целия ни живот. Живяхме добре и все още е така.
— Не искам да живеем така. Ако изгубим децата…
Харди пристъпи към нея:
— Това няма да се случи…
— Недей! — рязко го прекъсна тя. — Не казвай, че няма да се случи. Не знаеш какво ще се случи. Твърдеше, че няма да се случи и това, което преживяваме сега.
Харди отстъпи и пое въздух.
— Какво искаш да ми кажеш? Какво искаш да направиш?
— Не знам! — гневно проблеснаха очите й. След това добави малко по-спокойно: — Не знам. Може би просто трябва да се махнем оттук. Да започнем на друго място, а ти да се захванеш с нещо различно.
— И как точно ще го направим? От какво ще живеем?
— Ще измислим нещо.
— Нещо, от което ще живеем и четиримата, с две деца, които след няколко години трябва да отидат в колеж? Не знам как ще го направим. И след това какво? Да продадем къщата?
— Бихме могли.
— Франи, не можем. — Отново се приближи към нея, но по-предпазливо. — Чуй ме. Не искам нищо различно. Това е работата ми. Учил съм за това и съм добър. Може би дори от време на време правя добро.
— Но животът ти е заплаха за нас, Дизмъс. Не разбираш ли?
Той се опита да събере последните си сили. Приближи се до нея и постави ръце върху бедрата й. Почувства, че ще му е нужно да се мобилизира изцяло, за да запази нормалното звучене на гласа си, а когато заговори, почти шепнеше:
— Не виждаш ли, че в момента точно това е заложено на карта? Начинът ни на живот, начинът, по който искаме да живеем. Някаква шайка негодници идват и ни заплашват, заплашват живота ни, а ти какво искаш да направя? Какво искаш да направим всички? Да си съберем багажа и да избягаме? Не вярвам. Какво ще постигнем?
— Поне ще си жив.
— И в момента сме живи. И сме там, където ни е мястото. Просто сме уплашени.
— Трябва ли да живеем с този страх?
— Понякога да. Понякога се налага. Надявам се да не е за твърде дълго. — Вдигна ръка и я погали по бузата. — Виж, Фран, всичко това ми харесва не повече, отколкото на теб, но просто не бива да допускаме тези копелета да спечелят. Понякога те притискат толкова силно, че си длъжен да се бориш, защото иначе ще ти отнемат всичко. Ще го вземат, защото имат тази възможност и защото никой няма да ги спре. Така е навсякъде, където и да отидем.
25
Малко преди полунощ, облечена в камуфлажните си дрехи и с разтуптяно сърце, Мишел се изкачи по единия тротоар чак до горната част на улица „Каса“, пресече на кръстовището с крайбрежния булевард, след това се върна по другия тротоар. Няколко стари дървета растяха от изрязани в тротоара квадратни парчета земя и донякъде закриваха светлината от уличните лампи. Въпреки това щеше да забележи, ако един и дори двама души седяха в паркираните покрай тротоарите от двете страни автомобили. Не видя никого.
Този път остави вестниците където си бяха и тихо изкачи стълбите до входната площадка по две наведнъж. Горе внезапно и силно й се зави свят и за секунда си помисли, че сигурно ще припадне. Напрегна се да чуе някакъв шум, който щеше да означава, че е разкрита, но долови единствено силното туптене на сърцето в ушите си. Не можа да се въздържи, слезе по стълбите и още веднъж огледа улицата.