Когато отново се качи горе, отвори мрежестата врата, намръщи се от скърцането й и изчака минутка, ослушвайки се. След това изведнъж се разбърза, пъхна ключа, отвори вратата и я затвори зад гърба си.
Постоя в мрака, за да привикнат очите й. След известно време слабата светлина от уличните лампи през предните прозорци създаде призрачни сенки, които впоследствие се превърнаха във форми и пространства и тя вече можеше спокойно да се придвижва. Задачата й беше съвсем проста — да вземе някои от дрехите му, пристигналите сметки, чековата книжка и дебитната карта, ако може да ги намери в бюрото с извития сгъваем капак.
Мишел не се притесняваше, докато не се озова на предната площадка, когато внезапно цялата идея й се стори невъобразимо глупава. Само че вече беше вътре.
Сградата беше стара и дървеният под проскърца, когато тя тръгна по коридора към спалнята на Джон. Няколко пъти бе минавала оттам и до този момент не бе забелязвала този звук, но сега дъските сякаш мъчително пищяха под леките й и предпазливи стъпки. Ами ако хората на долния етаж се събудят и повикат полицията? Спря, долепи се до стената, обляна в пот дори в студения коридор. Не я биваше за такива работи. Но не можеше да направи нищо друго, освен да продължи. За щастие задната част на коридора беше по-безшумна. Ако върви по-бързо…
Беше си донесла малко, но силно фенерче и мрежеста пазарска чанта, която се разтягаше и побираше всичко, което й беше нужно, затова се запъти право към гардероба — бельото и чорапите бяха в най-горното чекмедже, няколко ризи от долното, още един чифт джинси, плътно сгънати. Чантата почти се напълни, но вече бе взела почти всичко — оставаше й само чековата книжка и пощата.
Капакът на бюрото не се отвори при първия й опит. Нито при втория. Тя се изправи, няколко пъти пое дълбоко въздух и здраво стисна двете дръжки. Рязко ги разклати, старото дърво поддаде и капакът отхвърча нагоре с трясък. Остана неподвижна цяла минута, не смееше дори да диша. Не се чу никакъв звук — нито отдолу, нито отнякъде другаде. В далечината се разнесе воят на сирена, но почти веднага заглъхна. Не беше заради нея.
Чековата книжка и дебитната му карта бяха в средното горно чекмедже, където й беше казал, че ще ги открие. Малко по-назад откри една снимка в рамка, обърната с лицето надолу, която я накара да застине на място. Внимателно постави фенерчето върху бюрото, пресегна се, вдигна снимката с две ръце и я изправи пред себе си.
Разбира се, на нея бяха Ема и Джоли. Трябваше да се досети. Неспособна да откъсне очи от тях, тя изучаваше в лъча на фенерчето лицата на двете изгубени любими същества на Джон. Не беше нагласена снимка с изкуствени усмивки и режисирано оживление. Вероятно това беше причината той да запази точно нея, да я сложи в рамка. Беше снимка по време на хранене, бебето седеше във високото си столче и очакваше хапката, която сигурно щеше да е първата, съдейки по чистото му личице. Майка му поднасяше лъжичката към устата му. Макар Мишел тутакси да разпозна Джон в лицето на бебето, то приличаше на майка си дори повече. Особено на тази снимка, където изражението и на двете беше еднакво — нещо като възторжено очакване. И двете бяха толкова живи. Толкова млади.
Шум наблизо я изтръгна от унеса й. В бързината и уплахата си тя се пресегна едновременно към снимката и фенерчето. Не успя да улови снимката във внезапно настъпилия мрак, тя падна и стъклото се строши с характерен и плашещ трясък. След това отново настана пълна тишина.
Струваше й се обаче, че бе някак различна от преди. Прилепена за стола, разтреперана, но неподвижна, тя си представи как наблизо още някой се ослушва досущ като нея да долови друг шум. Закри устата си с ръка, за да спре собственото си дишане, и безуспешно се опита да събере малко слюнка, за да преглътне.
На мрежестата врата явно имаше някой, защото тя отново изскърца. След секунда чу как се превърта ключ и лампите в коридора светнаха. Мъжки глас се провикна:
— Полиция! Въоръжен съм. Излезте, за да ви виждам.
Мишел понечи да стане, след това размисли:
— В спалнята съм, отляво. Стоя с вдигнати ръце. Няма да помръдна, докато не ми кажете.
Пак като последния път бяха двама, но не същите. Азиатецът, който държеше пистолет, когато влязоха, прибра оръжието в кобура си, след това се приближи към нея с отворен портфейл, за да види значката му. Каза й да се изправи и се представи като сержант инспектор Пол Тию от отдел „Убийства“ на полицията в Сан Франциско. Без да губи време, той я претърси бързо и щателно, след това я попита какво търси тук.