Знаеше, че не е честно от негова страна, че не е прав. Моника не беше виновна. Той й беше казвал колко му е неприятно, няколко пъти я беше молил учтиво да се опита да се овладява, когато го прави, тоест през цялото време. И може би да се опита да престане.
— Ще опитам, Линкълн. Наистина. Хи-хи. Ах, съжалявам. Хи…
Едно от нещата, които му харесваха най-много у Диърдри, неговата съпруга от вече единайсет години, бе това, че тя никога и на нищо не се смееше.
А ето че сега неговият партньор от шест години, прекрасно ченге, добър мъж и най-близкият му човек след жена му, започваше да го дразни, както Моника навремето.
Струваше му се, че ако не успее да накара Дан да спре, този път може и да се стигне до насилие.
В тази ужасна нощ например ги повикаха на местопрестъплението на убийство досами Тендърлоин — някакъв стар клетник, който бе пребит и застрелян. И за какво? За няколкостотин долара? Нямаше следи от влизане с взлом в магазина му. Никой не бе бърникал в сейфа. Зле скалъпен грабеж — такова бе първото впечатление на Ръсел. Може би дрогирани наркомани, прекалено надрусани, за да отмъкнат това, за което бяха дошли. Но бе тъжна сцена. Изглеждаше, сякаш старецът е бил женен от вечни времена — снимка на възрастна дама на бюрото, фотографии на деца и внуци по стените. Ужасно. Глупаво, безсмислено и ужасно.
А ето че неговия партньор си тананика „Volare“, докато Крийд, младият мъж от патрула, им дава показанията си, дълбоко травмиран от случилото се. Тананика си и докато следва фотографите, които снимат всичко в магазина. Тананика си и докато помощникът на съдебния лекар оглежда трупа. При това смесва английски и италиански думи: „Volare, whoa-oh, cantare, oh, oh, oh, oh…“
Десет и половина е. Тук са от три часа. Някой чука на вратата, Кунео отива да отвори и изведнъж започва да пее: „Досущ като птици дъгата ще стигнем ние с теб…“
Тогава Ръсел решава, че му е дошло до гуша.
— Дан!
— Какво? — изрича той съвсем разсеяно.
— Музикалният фон — вдига ръка Ръсел и поклаща глава.
Кунео го изглежда въпросително, оглежда човека на вратата, после схваща какво му е казал, кима и млъква милостиво. Внезапната тишина връхлита Ръсел като вакуум. Дъждът татуира оберлихта.
— Аз съм Уейд Панос, шеф на Специалния патрул на този участък.
С него шега не бива. Набит, с наковалня вместо чело и вежди като използвания край на четка за барбекю. Катраненочерни зеници — сякаш носеше контактни лещи, за да подсили ефекта.
— Може ли да вляза?
Панос носеше униформа под дъждобрана си. На теория се предполагаше, че специалните патрули всеки ден лично обикалят участъка си в униформено облекло. Също на теория земните пчели не летят. Очевидно поне Панос си бе направил труда да носи униформа. Всеки милиметър от него създаваше впечатление за едно стриктно ченге и Кунео отвори широко вратата:
— Разбира се.
Панос промърмори нещо като благодарност. Той мина бързо край Кунео и се упъти право натам, където лежеше тялото на Силвърман в найлонов чувал. Колата на моргата бе отпред и всеки момент щяха да откарат тялото, но се приближи и коленичи до чувала:
— Може ли…
Помощникът на съдебния лекар погледна въпросително към Кунео, който бе последвал Панос до входа. Инспекторът кимна и помощникът отвори ципа. Панос се пресегна и дръпна найлона, за да види по-добре лицето на Силвърман. От устните му се отрони тежка въздишка, той наведе глава и тежко я поклати.
— Познавахте ли го? — попита Кунео.
Панос не отговори веднага. Въздъхна пак, после се изправи. Когато се обърна, очите му, пълни с болка, срещнаха тези на Кунео.
— Отдавна.
Тиковете на Кунео до голяма степен бяха функция на способността му да се съсредоточава, която бе невероятна. Когато оглеждаше непосредствените подробности на някое местопрестъпление или пък разпитваше свидетели, съзнанието му сякаш изпадаше в транс и цялото му поведение ставаше несъзнателно. И тогава започваше подсвиркването и потропването с пръсти.
Сега Панос се бе преместил в предната част на магазина до Ръсел, но въпреки че стояха един до друг, двамата мъже не отронваха нито дума. Тялото бе отнесено и всички, които участваха в проучването на местопрестъплението, бяха приключили и събираха инвентара си. Кунео бе отзад и импровизираше върху Канон в ре мажор на Пахелбел, докато оглеждаше още веднъж внимателно наоколо — вече бе видял изтръгнатата видеокамера, бе открил една дупка от куршум в стената, бе извадил гилзата и лично бе свалил няколко пръстови отпечатъци.