— Ейб? Какво има? Не звучиш добре.
— Не, добре съм, Пол. Май ме напада грип или нещо подобно. Какво става?
— Става това, че получих резултатите от отпечатъците и се оказа, че ти си прав. Харди също. Сефия и Рее са тършували из апартамента на Холидей. Разполагам и със запис, на който отричат някога да са стъпвали там.
Глицки звучеше невероятно потиснат. Дори страхотната новина на Тию никак не го развесели.
— Това е прекрасно, Пол. — Звучеше едва ли не отегчен. — Какво ще предприемеш сега?
— Лейтенанте, добре ли си?
— Не знам. — Последва дълга пауза. — Може би в крайна сметка ще отсъствам няколко дни. Предполагам, че ще говориш с Джърсън?
— Разбира се, ще му покажа резултатите. Всичко е съвсем очевидно. Смятам веднага да отида при Джърсън. В момента се намирам в кабинета ти.
— Искаш ли да ми направиш една последна услуга?
— Разбира се. Каквото кажеш.
— Искам изобщо да не замесваш двама ни с Харди в това.
— Не мога да го направя, лейтенанте. Идеята беше ваша. Ако доказателствата ни помогнат да заловим тия типове, хората тук, имам предвид в отдела, трябва да знаят, че се дължи на вас.
Внезапно гласът на Глицки прозвуча по добре познатия на Тию начин — отривисто, остро, нетърпящ възражение:
— Пол, чуй ме добре. Хората не трябва да знаят, че съм бил аз или Харди. Всъщност е много важно — жизненоважно — да изглежда така, все едно ние нямаме нищо общо. Нищо!
— Но…
— Никакво, но. Ако сега ти вкараш това в системата чрез Джърсън, ти си героят и заслужаваш да бъдеш. Ти свърши цялата работа.
— Не искам да ставам герой, Ейб. Не искам да се възползвам от заслугите ти.
— Забрави за заслугите ми. И бездруго вече прекалено се прочух с този случай. С това вече разполагаш с достатъчно, за да може всичко да се разплете. Ако се действа бързо, скоро на онези доста ще им припари под краката. Не искам да се връщат към нас. Затова не споменавай нито за мен, нито за Харди. Добрата работа на полицията ги е вкарала на топло и това е. Само това, разбра ли?
— Добре. — Тию не остана никак доволен. — Ако бях на твое място обаче, щях поне да напомня на хората кой ме е обвинил и да го унижа публично.
— Това не ме интересува. Наистина. Плащат ми да си върша работата, забрави ли? — последва мълчание, а след това: — Все още не схващаш, нали?
— Не, сър. Съжалявам, но не схващам.
— Добре, заслужаваш да чуеш истинската причина. — Внезапно тонът на Глицки отново се промени. Стана поверителен и много напрегнат. — Те заплашиха семейството ми, Пол, дъщеря ми. Може да се нарече реална заплаха. Затова не искам да смятат, че ние сме го направили. Всъщност бих искал да мислят, че не сме ние. След като се озоват зад решетките до живот, че и отгоре, може да се върнем към случая и внимателно да напомним на някои хора на наша страна, че може би имаме какво да кажем. Но дотогава не бива да се разчува. Аз приключих, Харди също. Приключили сме още преди ти изобщо да започнеш да мислиш за отпечатъците от пръсти. Ясно?
— Да.
— Просто занеси това право на Джърсън. Не минавай през Кунео и Ръсел.
— Така и смятах да направя.
— Добре. Виждам, че все още има време да го направиш днес. Върви.
Тию погледна навън през прозореца в кабинета на Глицки. Слънцето току-що бе залязло, но ако имаше късмет, можеше да хване Джърсън все още на работното му място.
— Тръгвам — отвърна той.
Тию седеше вече двайсет минути зад затворената врата на кабинета на Джърсън и все още не можеше да повярва на ушите си. Отначало лейтенантът беше доста въодушевен, докато слушаше Тию да му разказва за предишните си опасения относно местопрестъплението в апартамента на Тери и Уилс — обувката, множеството удобни доказателства, — както и за подозрението си, че доказателствата у Холидей може да са подхвърлени…
— Какво подозрение за подхвърлени доказателства? Да не би да си говорил с Глицки?
— С лейтенант Глицки ли? Не, сър. Не съм говорил с никого. Работих сам.