Тию си спомни предупреждението на Глицки, че трябва да отиде направо при Джърсън, без да замесва тези двама инспектори. Но реакцията на лейтенанта поставяше тази възможност под съмнение. Ако искаха да разрешат случая, вече нямаше как да избегнат Кунео и Ръсел.
— Разбира се, както прецените, сър.
Джърсън се извърна и набра някакъв телефонен номер.
— Там ли са Кунео и Ръсел? Знаеш ли кога… А, така ли? Добре, благодаря. — Затвори. — В момента пристигат с хеликоптера. Най-много след пет минути.
Полицейският хеликоптер, както и хеликоптерите за контрол на движението и дори собственост на частни компании като „Джорджия ААА“, често кацаха на площадката на покрива на Съдебната палата.
— Цял ден не съм излизал от тази стая, Пол. Какво ще кажеш да се пораздвижим и да ги посрещнем? Нямам нищо против малко чист въздух.
— Разбира се, защо не.
Джърсън взе палтото си от закачалката до вратата, докато Тию ставаше от стола. Прекосиха отдел „Убийства“ и излязоха в коридора, където Джърсън зави надясно, а Тию го последва. Влязоха в бюрото на инспекторите, където по това време нямаше никой, и взеха един ключ от кукичката в страничната стаичка. С негова помощ асансьорът се качваше чак до покрива. Пътуваха в дружелюбно мълчание.
— Внимавай — предупреди го Джърсън на излизане от ниската врата. — Постъмнило се е.
Наистина вече беше нощ със студен и хапещ вятър. Тию беше пъхнал ръце в джобовете си и трепереше от студ. Не беше учуден, че при този суров вятър не чува бръмченето на приближаващия хеликоптер, но все пак пообиколи и се опита да го види.
Целият град беше украсен. Денят на благодарността беше чак след няколко седмици, но на места вече бяха сложени коледните лампички — на няколко хотела в жилищните квартали. Докато се любуваше на гледката, Тию се зачуди защо не се качва тук по-често. Беше приятно усамотено, особено по това време на нощта, когато движението беше натоварено, но почти не се чуваше, а звездите изглеждаха съвсем близо, сякаш можеш да ги докоснеш. Направи няколко крачки към ниския парапет на покрива, след това понечи да се върне обратно, за да попита лейтенанта дали знае откъде ще дойде хеликоптерът.
Но още преди да успее да се извърне, две силни ръце го блъснаха ниско в гърба. Тъй като беше пъхнал ръце в джобовете си, Тию не можеше да окаже никаква съпротива. Успя да каже само:
— Чакайте! Чакайте!
Но краката му се удариха в основата на стената, преди да осъзнае, че го бутат и че нищо не може да попречи на тялото му да се прекатури във въздуха.
Последната мисъл на Тию, преди полетът надолу да заличи от съзнанието му всичко освен ужаса, беше, че Джърсън се е обадил в приемната, за да провери къде се намират Кунео и Ръсел. Беше говорил с някого навън, а след по-малко от минута бяха излезли от кабинета и се бяха качили тук. Но когато Тию беше отишъл в приемната, за да си вземе палтото, там нямаше никой. Трябваше да си спомни това, трябваше да заподозре. Трябваше да…
28
Сюзан Уайс, съпругата на Макгайър, правеше всичко възможно да овладее неочаквано възникналата криза, но тя я бе извадила от равновесие. Не беше нито подготвена, нито способна да се справи с това — внезапното пристигане на семейството на снаха й в апартамента им с три спални на „Хайт“. Слушаше ги как разказват, че са избягали от дома си, след като се е стъмнило, и как са се уверили, че никой не ги следи, и не вярваше на ушите си. Какво ставаше всъщност?
Никой не се държеше така, като че ли заплахата за децата на Харди засягаше и семейство Макгайър, собствените й деца Британи и Ерика. Но макар Сюзан да се съмняваше Панос да знае, че Моузес и Франи са брат и сестра, просто не можеше да прогони от главата си тази мисъл. Тя беше виолончелистка по професия и пацифистка по душа и подготви вечерята и спалните чували за братовчедите и разтегателния диван за Франи и Дизмъс в пълно изтощение, сякаш ходеше насън.
Сюзан знаеше за силното закрилническо отношение на Моузес към Франи. Съпругът й може и да бе добър и честен човек, но дълбоко в сърцето си — и това винаги я бе тревожело — той беше и боец, ветеран от десетки сбивания по баровете, ръгби схватки и боеве с тояги. Моузес подобно на Дизмъс беше участвал във войната във Виетнам. И двамата бяха убивали хора, но през повечето време Сюзан предпочиташе да не мисли за това.
Днес обаче, тази вечер, беше невъзможно.
Ребека и Винсънт нямаше да ходят на училище на следващия ден и поне още няколко дни след това. Франи също нямаше да взема часовете си. След като говори с Глицки тази вечер, Дизмъс щеше да реши дали семейството трябва да си намери истинско скривалище. Можеха да заминат някъде със самолет или поне да отидат на хотел извън града.