Иначе декорът си бе същият като преди. Същата бе и миризмата и Глицки знаеше на какво се дължи тя. Както винаги, последният излязъл беше забравил кафето на огъня и то се бе превърнало на въглен на дъното на каната. По стар навик той се запъти натам, погледна, за да се увери, че е прав, и изключи кафеварката.
— С какво мога да ви помогна?
Глицки се изправи и се обърна по посока на гласа. Лейтенантът бе излязъл много тихо от кабинета си. Или пък сетивата на Глицки са били прекалено заети с различните впечатления. Каквато и да бе причината, Глицки се почувства като хванат натясно, въпреки че нямаше никакви признаци другият да е възнамерявал точно това.
Мъжът бе Бари Джърсън. Глицки веднага разпозна лицето от вестникарските снимки, които му бяха попадали покрай статиите за назначението на Джърсън. Десет години по-млад от Глицки, но също вече на възраст, Джърсън бе пуснал шкембе и двойна гуша, но в никакъв случай не можеше да се каже, че е мекушав и отпуснат.
Тук, на своя територия, той изглеждаше спокоен и самоуверен. Усмивката му бе формално учтива, в нея нямаше нищо заплашително.
— Вие сте Ейб Глицки.
— Виноват.
— Не знаех, че сте се върнали на работа.
— От няколко месеца. — Глицки поддържаше лекия тон. Посочи към тавана и каза шеговито: — Отдел „Заплати“, туптящото сърце на управлението.
Джърсън се издигна в очите на Глицки, като цъкна с език и рече:
— И са се измъкнали с глупости като „да разнообразите административния си опит“?
Последва кимване.
— Ставам по-добро ченге с всеки изминал ден.
— И аз — каза Джърсън, а после добави по-сериозно: — Съжалявам, че точно аз трябваше да съм човекът.
Глицки вдигна рамене.
— Все някой щеше да е. Вината не е ваша. А и не чувам оплаквания, макар да не може да се каже, че поддържам старите връзки.
Джърсън наклони глава, сякаш бе изненадан от думите му. Последвалата усмивка можеше да бъде и по-искрена.
— Дори от Лание?
Въпросът не изненада Глицки. Марсел Лание бе стар ветеран от отдел „Убийства“, който преди повече от две години бе издържал изпита за лейтенанти. Не бе тайна, че си мечтаеше да заеме мястото като шеф на отдела след Глицки. Дори бе отклонил няколко други предложения за административна длъжност, изчаквайки мястото в „Убийства“, само за да изживее накрая разочарованието от назначението на Джърсън. Подобно на Глицки, Лание бе полицай от „Убийства“ до мозъка на костите си. Отказът да приеме предложението, което му бяха направили, още преди да бе свикнал с лейтенантския си чин, го бе обрекъл поне засега да продължи да носи инспекторската значка. Но Глицки не бе разговарял с него от шест месеца.
— Не ми е казвал нито дума. Неприятности ли създава?
Лейтенантът премери думите си за минута. После поклати глава:
— Не, всичко е наред — и внезапно сложи край на опипването на почвата: — С какво мога да ти помогна?
Три часа след срещата си с Джърсън, Глицки се намираше в една от другите стаи на собствения си отдел — вътрешна стая без прозорци, която бе още по-претъпкана не само с папки и листове, но и с две бюра, на които работеха двамата й обитатели. Всъщност те рядко се засичаха тук, така че едно бюро би било напълно достатъчно, но никой не бе повдигал въпроса другото да бъде изнесено от стаята. А и така никой от двамата нямаше да разполага със собствено бюро, което те биха приели като трудно поносимо незачитане. Гордостта да имаш собствено бюро бе показателна за съдбоносните проблеми, с които се сблъскваше отделът.
В момента Глицки обсъждаше зад затворената врата на този кабинет честите проблеми, които Дийкън Фалън имаше с Жаклин, страстната почитателка на розови романи от отсрещната стая. Като сержант от полицейското управление Фалън получаваше повече пари на час от Жаклин. Въпреки че бе назначен на непълен работен ден, той си бе въобразил, че е по-старши от нея, някаква си секретарка, наета от цивилните служби, при все че Жаклин бе на пълен работен ден и работеше тук от пет години — с три повече от Фалън.