Дийкън Фалън бе малко над четирийсетгодишен. Жена му имаше хубава работа в частния сектор, както се изразяваше той. Двамата се бяха уговорили и с помощта на профсъюзите Дийкън бе сключил с управлението трудов договор, който му позволяваше да има много свободно време и да си стои вкъщи при децата. Той работеше в полицията от двайсет години и можеше да се пенсионира, но управлението разполагаше с няколко бройки на непълен щат и по този начин Фалън щеше да увеличава основата си за пенсия с по една година за всеки две отработени, което според него бе добра сделка.
Подпрян на ръба на едно от бюрата, Глицки се отпусна назад със скръстени ръце. Бе изключил съзнанието си от скучния разговор, когато изведнъж осъзна, че Фалън, който крачеше напред-назад, докато говореше, очаква от него някакъв отговор.
— Извинявай, може ли да повториш.
Фалън поде с въздишка:
— Жаклин. Казва, че обедната й почивка винаги е била между дванайсет и един, макар да знаем, че не е вярно, и нищо не може да я накара да я промени, ако самата тя не пожелае това. Но Кати и аз…
— Кати?
— Жена ми.
— А, да.
— Но Кати и аз се записахме на един невероятен шестседмичен курс по уебдизайн. Знам, знам, но това е новата мода в мрежата, повярвай ми. Ще предизвика страхотен фурор. Голям бизнес е, Ейб, може би ти самият ще се заинтересуваш. Възможностите са… — Почувствал липсата на ентусиазъм у Глицки, той продължи по-делово. — Както и да е. Курсът е два пъти седмично — във вторник и четвъртък по обед.
— По което време ти трябва да бъдеш тук.
— Точно така. Искам да кажа, че се вмествам в обедната почивка — занятията са по четирийсет и пет минути.
Глицки знаеше, че Фалън иска да каже, че „ще смести“ курса в „едночасовата“ обедна почивка, ако тръгва двайсет минути по-рано и се връща половин час по-късно, а после си изяжда обяда на бюрото. Никой не би се възпротивил на подобно просрочване на обедната почивка. Това бяха малките привилегии на онези, които бяха готови да жертват живота си в името на своите съграждани.
— Но трябва да използвам обедната почивка, а Жаклин не иска да се разменим.
Той погледна очаквателно към Глицки, който дори не бе помръднал. Стоеше отпуснат, ръцете му още бяха кръстосани. Изглеждаше като че ли е потънал в дълбок размисъл.
— Ейб?
Никакъв отговор.
— Искам да кажа, че не ми се иска да отнасям този проблем до профсъюзите. — Опита и друга тактика: — Може би аз и Жаклин може да излизаме по едно и също време. Става въпрос само за шест седмици.
Най-сетне Глицки си пое дълбоко дъх. Очите му фокусираха.
— Струва ми се, че когато дойдох тук, прочетох в досието ти, че ти си решил обедната ти почивка да е от един до два. И че Жаклин се е съгласила да излиза от дванайсет до един, за да има човек в отдела? Или греша?
— Да. — Нейната отстъпчивост тогава сякаш не бе направила кой знае какво впечатление на Фалън. — Но това беше преди курса, а и аз съм сержант все пак. Освен това тя не прави нищо особено в почивката, просто се среща с познати. И по дяволите, става дума само за шест седмици…
После Глицки разказа на Трея, че почукването на вратата го е спасило от подвеждане под отговорност за тежка телесна повреда, ако не и за убийство. Беше Мерседес, която му съобщи, че Франк Батист е на телефона и иска да говори с него незабавно. Той й благодари, плъзна се от ръба на бюрото и бързо излезе от стаята, без дори да удостои Фалън с поглед.
Дъждът продължаваше неспирно да вали — ситен нежен дъждец, който се струваше на Глицки по-силен, отколкото бе, защото не бе предвидил, че ще излиза навън и бе само по риза. Батист стоеше в началото на коридора, който водеше към кабинета му. Когато Глицки слезе от асансьора, той застана до него и без много приказки го поведе към улицата през главния вход на Съдебната палата.
На стъпалата Глицки попита:
— Къде отиваме?
— „При Лу“. Как ти се струва?
Батист се затича и Ейб нямаше друг избор, освен да пресече „Брайънт“ и да го последва по стълбите един етаж под бюрото за отпускане на парични гаранции. Там се намираше заведението на гърка Лу, което от трийсет години играеше ролята на любимо място за по едно питие на цялото полицейско войнство. Последните клиенти от обедната почивка се разотиваха и те лесно си намериха маса под едно от малките високи прозорчета, което, тъй като заведението на Лу бе под нивото на земята, гледаше към канавката на уличката отвън.