Лу бе пъргав и словоохотлив и познаваше по малко име всеки, който работеше в Съдебната палата. Той се появи още преди да заемат местата си и им предложи да опитат нещо, което не са вкусвали през живота си, последните останали блюда от едно ненадминато кулинарно изобретение на жена му — ориз по атински.
— Кълцано свинско, бъркани яйца, може би малко соев сос, краставички и тарамосалата. Луди са по това.
— Тарамосалата ли? — каза Глицки. — Да не е нещо като тарама хайвер?
Лу засия.
— Да. И аз това попитах Чуй. Но тя е кулинарен гений. Тарамата е като аншоа, само за да придава аромат. Дори не я усещате на небцето.
— Обзалагам се, че ще я усетя — отвърна Глицки.
— Звучи страхотно, Лу, но ние няма да обядваме. Благодаря — рече Батист.
Лу едва се бе отдалечил с поръчката им — чай и кафе, когато Глицки заговори.
— Значи не става дума за Джери Стайлс и за заплащането на извънредните часове на отдела му.
Батист се озърна наоколо. Наблизо нямаше никой, който би могъл да ги чуе, но той въпреки това се наведе напред.
— Мислех си, че ще бъде добре да си поговорим, Ейб. Само ние двамата, като мъже и като приятели, каквито мисля, че винаги сме били.
Глицки си помисли, че приятелството не включва безапелационното измъкване в работно време, за да обсъждат важни дела, но кимна.
— Без „мисля“, Франк.
— Добре — Батист скръсти ръце. — Зная, че не си очарован от новата работа. Съчувствам ти. Преди да ме назначат в „Убийства“, прекарах една година в „Личен състав“. Знам какво е. Откога си там, два-три месеца?
— От четири. Но времето отлита неусетно.
Поглед, изпълнен с горчивина.
— Толкова дълго! — Батист въздъхна. — Аз не съм те забравил. Другите от административното ръководство също. Няма да е завинаги.
— Вече имам чувството, че мина цяла вечност.
Ъгълчетата на устните на Глицки обаче се повдигнаха, което се равняваше на широка усмивка. Той поддържаше лека, приятелска атмосфера.
— Да, сигурно ти се струва така, но аз се оглеждам за начин да те измъкна оттам. На друго място или по-нагоре, където и да е. Не е изключено и да се върнеш в „Убийства“.
— Добри новини, Франк. Благодаря ти.
В този момент се появи Лу с напитките им и това прекъсна нишката на разговора. Когато Лу се оттегли, на масата се възцари тишина. Дъждът трополеше по прозореца точно до ушите им. Батист сложи захар в чашата си и я заразбърква замислено. Глицки духаше в чашата с чай.
Накрая Батист поде отново нишката:
— Това, което се опитвам да ти кажа е, че си заслужава усилията да повисиш там още известно време. Можеш да разчиташ на голяма подкрепа от страна на Борда, Ейб. Гледат на теб като на герой, защото сега понасяш стоически това… разхищаване на способностите ти в името на колектива. Не си мисли, че хората не оценяват това. Че това не е от значение.
— Добре, това ме ласкае.
— Наистина го мисля. И би трябвало.
— Така е — Глицки постави чашата на масата и погледна право напред. — Само че защо ми се струва, че чувам и едно „но“?
Този път Батист пусна една формална усмивка.
— Може би се дължи на утвърдената ти и заслужена слава на скептик.
Глицки си послужи с изражението на Батист.
— Може би. Но мисля, че е свързано и с това, че Джърсън е говорил с теб.
Малка пауза, после кимване.
— Може би.
Глицки въздъхна дълбоко и завъртя чашата си върху масата. Ненавиждаше да дава обяснения, да трябва да се защитава. Стисна челюсти. Гласът му обаче не потрепна.
— Жертвата, Силвърман, бе най-добрият приятел на баща ми, Франк. Помолих Бари да ме държи в течение. Не съм оказвал никакъв натиск.
— И аз това чух — Батист разпери ръце, самата невинност. — Джърсън не дойде при мен да се оплаква. Просто обядвахме заедно и той случайно го спомена.
Глицки кимна, донякъде успокоен.
— Добре. И какво?
— Говоря ти като на приятел. Казах го още в началото. Постъпката ти не е нищо особено сама по себе си. За пръв път се случва. Приятел на баща ти. Искаш да си вътре в нещата. Всеки би разбрал.
— Точно така. За пръв път. Върнал съм се от четири месеца и за пръв път стъпвам в „Убийства“.