Харди последва примера на Фрийман и поразклати чашата си.
— Значи решението зависи и от мен, така ли?
— Така трябва да бъде.
— Дай ми една минута — каза Харди. — Колко ще спечеля аз?
— Крол не ми даде точни цифри. Но ако с предположението за три и половина милиона съм близо до неговите намерения, а мога да се обзаложа, че съм, тогава ти получаваш около половин милион преди облагането с данъци.
В стаята се възцари мълчание.
— Колкото за две години работа — обади се Харди.
— Най-малко.
Устните на Харди потрепнаха. Той тежко издиша.
— За протокола — аз съм съблазнен от идеята. — Той постави чашата си на масата, отиде до прозореца, отмести щорите и се загледа за малко към улицата. Когато се обърна, лицето му бе неподвижно. — Добре. А сега, след като изяснихме това, майната им на тези копелета.
5
Уейд Панос изглеждаше твърде скромно за богат човек, какъвто беше.
Не се нуждаеше от лъскави дрехи, след като и без това всеки ден ходеше на работа с униформата на Специалния патрул. Тойотата „Рънър“ го откарваше където пожелае. Къщата с три спални на „Ривера“, която споделяше с Клер, не се отличаваше по нищо от останалите в непретенциозния квартал Ричмънд. Той сам косеше ливадата пред къщата си всяка събота, изнасяше си боклука и разговаряше през оградата със съседите си. Панос бе наглед съвсем обикновен човек.
Започнал бе да работи като помощник-патрул в Трийсет и втори, веднага щом завърши гимназия. Това беше районът на баща му. Джордж го караше съвсем скромно по онова време, като осигуряваше основна охрана за двестате си клиента, обикаляйки района пеш.
Не след дълго Уейд осъзна, че баща му пропуска златна възможност — в този участък можеха да се направят големи пари. Хората искаха да бъдат охранявани, особено след като веднъж осъзнаеха, че без охрана може да им се случат неприятни неща. А още по-важно бе, че Уейд бе спец по откриването на дейности, които се развиваха извън закона — проституция, търговия с наркотици, хазарт. Те не можеха да оцеляват на негова територия без подкрепата му и вместо да бъдат унищожени или предадени на редовната полиция, се съгласяваха да работят в комбина с него.
Когато навърши двайсет и пет, Уейд имаше достатъчно пари, за да откупи от общината първия свой участък. Десет години по-късно, след смъртта на баща си, той наследи Трийсет и втори и така участъците му станаха общо шест, в които работеха близо деветдесет помощници. Провървя му и улучи момента. Преди около пет години общината намали до три броя на участъците, които може да управлява един човек, но неговите бяха наследствени и затова не му бяха отнети. Счетоводните му книги показваха, че печели близо милион долара на година.
Доскоро печалбата беше почти двойна. А през последните три години приходите му бяха направо неприлични. Не че се оплакваше.
Тъй като голяма част от доходите му бяха в брой, Уейд трябваше да се научи как да пере тези пари и с тази цел създаде холдинг, който притежаваше четири бара в различни части на града. Всеки от тях носеше скромна законна печалба и много повече мръсни пари. Уейд бе добър бизнесмен и винаги бе нащрек за фалирали заведения, които грабваше на символични цени и после обновяваше така, че да добият приличен вид. Той също така откри, че след като хареса някое местенце, неговите връзки, съдружници и бизнес партньори обикновено успяват да бутнат съответния изнемогващ бар по пътя на банкрута.
От години искаше да притежава „Ноев Ковчег“ и откакто научи, че в последните четири месеца Джон Холидей се бърка в работите му, бе двойно по-амбициран да заграби бара. Да изхвърли кучия син обратно на улицата, където му беше мястото. Тъй като бе разположено в центъра, с малко примамливи подобрения заведението щеше да привлича полицаите, юристите и финансистите, така че то представляваше естествена мишена за набезите му. Само дето не се виждаше краят на съдебното дело — Дик Крол нямаше успех с Харди и Фрийман — и всички усилия на Уейд да охлади ентусиазма им бяха добре дошли.
И не на последно място, ако успееше да сложи ръка на „Ноев ковчег“, най-сетне щеше да осигури безопасен и удобен начин на сина на по-малката си сестра Роузи да си изкарва прехраната. Ник Сефия се бе превърнал в мъчение за всички тях. Той наистина бе доказвал неведнъж верността си към Уейд, но често преценяваше грешно ситуацията и си навличаше неприятности, както бе станало с онова момиче, Лабонте. Уейд се надяваше, че като натрупа опит с годините, Ник би станал ценен като управител на заведение, вместо да разчитат на него само за груба сила — той не притежаваше необходимата самодисциплина, която употребата на сила изисква.