Освен това, честно казано, Уейд се чувстваше виновен, че заради него Ник бе израснал без баща. Преди двайсетина години, когато бе разбрал, че Сол бие Роузи, Уейд бе пребил зет си почти до смърт и му бе предложил да избира дали да напусне града, или да умре. Бащата на Ник бе направил по-разумния избор.
Сега, в осем часа вечерта в петък, Уейд бе облечен със смокинг и чакаше Клер да се приготви и да слезе долу. Седеше в шезлонг, приведен над големия пъзел, който нареждаше върху масичката за карти на закритата веранда в задната част на къщата. Навън все още валеше лек дъждец.
Той обикновено редеше пъзели всяка вечер по половин час преди вечеря, след като се прибереше у дома. За около две седмици успяваше да нареди по-големите, а след това Клер ги вземаше и ги залепяше на шперплат. Казала му бе, че ги подарява на сиропиталища, училища и други такива, но Уейд не можеше да си представи, че някой би могъл да прояви интерес към нещо подобно. Смяташе, че най-вероятно Клер изхвърля повечето от тях и му разказва историйки за благотворителност, за да не накърни чувствата му.
В действителност на Уейд му бе все едно.
Удоволствието бе в подреждането, а този пъзел бе истинско предизвикателство. Хиляда и двеста парчета. Картинката на капака представляваше вода в плувен басейн — само синевина и сенки. Вече бе подредил по-голямата част от рамката и около една трета от целия пъзел. Внезапно един цял сегмент от пет частички си отиде на мястото и той се облегна доволен назад.
— Клер!
— Две минути! — прозвъня гласът й отгоре.
Той се намръщи. Две минути означаваха десет. Той стана, пооправи папийонката си и отиде в кухнята, където на едно от високите столчета до барплота вестникът бе отворен на страницата за местни новини. И както често ставаше — освен когато се занимаваше с пъзелите си, — това го върна към работата. И към Ник.
Статията бе за новия руски хеликоптер „Камов Ка-32“, който един от неговите сравнително нови клиенти — компанията „Джорджия ААА Дайъмънд“ — бе закупил като подарък за полицейското управление на Сан Франциско. В замяна на това бижутерите щяха да използват хеликоптера да пренасят с полицейска охрана до града вноса си от скъпоценни камъни директно от и до реактивния самолет на компанията на летището в южната част на Сан Франциско.
Публикувана бе хубава снимка на Димитри Солон, трийсет и четири годишния управителен директор на компанията. Той позираше до хеликоптера с кмета Уошингтън, с шефа на полицията Дан Ригби, с няколко общински съветници и с членове на калифорнийската законодателна власт. Бе поразително, помисли си Уейд с известна гордост, че двамата със Солон за толкова кратко време бяха успели да осигурят такъв здрав покрив — на руски крыша, — който да пази „Джорджия ААА“.
Уейд вече познаваше добре Солон. Той бе умел играч, който говореше английски почти безупречно. Беше протеже на Северин Гротни, който оглавяваше Министерството на благородните метали и скъпоценните камъни на Русия и бе дошъл в Сан Франциско с двойна мисия — да открие импозантен център за шлифоване и дистрибуция на диаманти и съвсем не между другото да подкопае международния монопол на диамантения картел „Де Биърс“.
Уейд не можа да се въздържи да не се подсмихне на клишетата в статията, тъй като знаеше истината за „Джорджия ААА“, а тя бе, че Гротни и Солон използват този бизнес като параван за систематичното разграбване на националното богатство на Русия. Знаеше това, защото около осемнайсет месеца по-рано, още преди да открие центъра, Солон му бе станал клиент в един от другите участъци. Не бяха минали и три месеца, когато у Уейд се породиха подозрения за някои от дейностите, на които ставаше свидетел, и за някои от съмнителните хора в периферията.
Така че Уейд формира специални групи за наблюдение и два месеца по-късно той и Ник намериха претекст да задържат един от работещите за Солон руснаци, когато напускаше сградата вечерта. Мъжът носеше чанта с нешлифовани диаманти на стойност, както откри Уейд по-късно, около четиринайсет милиона долара.
Вместо да докладва за случая на полицията в Сан Франциско, Уейд го заведе първо при Солон.
Последвалият разговор между тях бе повече от поучителен, той бе зашеметяващ.