— Както и да е. Ще има над какво да се замисли. Когато се зачуди дали да задържи Ребека по-късно от единайсет и половина — рече Харди.
— Едва ли ще се чуди много — вметна Франи. — Всъщност може би дори няма да му мине през ум след шестте напомняния от твоя страна.
— Не бяха шест. Най-много две. Ейб е свидетел. Чу ме. Не бяха шест, нали, Ейб?
Глицки сръбна от чая и каза с невинен поглед:
— Съжалявам. Бях се разсеял.
Глицки и Харди седяха пред шахматната дъска върху масата в трапезарията. Не се състезаваха. Въпреки че Глицки бе спечелил повечето от партиите през годините, те се преструваха, че са относително равностойни противници.
Харди обясняваше печалната статистика с факта, че е по-импулсивен от своя съперник и често прави необмислени ходове. Наистина Глицки бе по-търпелив и дори методичен играч. Освен това Глицки никога не пиеше, докато Харди често пийваше по една-две бири, а понякога, като тази вечер, и чаша-две коняк след виното на вечеря. Харди обаче смяташе за напълно абсурдно предположението, че алкохолът влияе на стратегията или на играта му.
Както и да е, Глицки се възползваше с радост от всяка грешка на Харди, а тази вечер той бе направил вече една, която щеше да реши изхода на двубоя. Глицки направи следващия си ход, облегна се назад и се поотпусна. Вече бе много уморен, понеже бе поел сутрешното дежурство с Рейчъл още преди изгрев-слънце. Тя имаше лека температура и може би й изникваше ново зъбче, така че Трея му бе направила услуга, като почти го бе изгонила от къщи да прекара вечерта с Дизмъс и да обсъди с него молбата на баща си и проблемите в работата. Беше неин ред за бебешко дежурство. Нямаше нужда да се мъчат и двамата.
Харди огледа дъската и вдигна поглед.
— Не изглеждаш добре.
— Ти също. И какво от това? — Глицки леко въздъхна. — Признавам си, че съм малко изморен.
— Ха! Започваме с оправданията.
— За какво?
— За това, че ще те победя.
Лицето на Глицки остана безизразно. Той взе чашата си с чай.
— Ще видим. Ти си на ход.
— А! Той е обезпокоен! — Харди вдигна чашата си с коняк и огледа дъската. Разбираше, че Глицки е надушил, че има предимство, но проклет да е, ако знае в какво точно се състои то. След минута вдигна глава. — По всяко време съм готов на размяна — дъщеря, която ходи на срещи, за дъщеря, на която й никнат зъбите.
— Само кажи, и ти донасям Рейчъл. Можем да се спазарим.
— Не, благодаря — долетя гласът на Франи от предната стая, където четеше.
— Добре, да оставим темата за дъщерите — рече Харди. — Да се насочим в друга посока — какъв е проблемът с баща ти? Той добре ли е?
Глицки отблъсна стола си от масата, така че да може да кръстоса крака. Въздъхна дълбоко.
— Чу ли за Сам Силвърман?
Харди поклати глава.
— Не го познавам. Какво за него?
— Беше най-добрият приятел на Нат. Имаше заложна къща на площад „Юниън“ и някой го е застрелял там предната нощ. Между другото, все още си на ход, ако не смяташ да се предадеш, което би трябвало да направиш. Както и да е, Нат не може да разбере, че вече не съм в „Убийства“. Помоли ме да проверя как върви разследването и да се убедя, че са по следите на убиеца. Нещо такова. Така че, противно на здравия разум, днес слязох долу и говорих с Джърсън…
— В „Убийства“? И как мина?
— Както можеш да предположиш. След размяната на любезности доброто посрещане доста бързичко се изпари. Джърсън дори намерил начин да го спомене пред Батист. Очевидно, по силата на някое от онези странни съвпадения, за които толкова често четем по вестниците, просто станало на дума, докато двамата обядвали.
— Представи си — вметна Харди.
— Да. Във всеки случай Франк ме отзова. И точка. Не че изобщо съм се заемал със случая. Ще местиш ли някога?
— Наслаждавам се на очакването — каза Харди. — И какво за Нат?
— Нищо особено. Но ще трябва да му кажа и на него няма да му хареса. Може дори да реши да поговори с някого на своя глава, което — каквото и да стане — ще бъде истинска катастрофа.
Телефонът в кухнята иззвъня и Франи, въпреки че беше по-далеч в дневната, скочи да го вдигне.
— Може да е някое от децата — обясни тя като минаваше покрай тях. Вдигна телефона и след кратък разговор, който звучеше приятелски, се появи отново на вратата.
— Джон Холидей е. Казва, че е важно.