— Бас държа — рече Харди и отблъсна стола си назад. — Две минути — обърна се той към Глицки.
— Не искаш ли първо да местиш?
Харди спря и премести пешката с едно квадратче напред:
— Много скоро ще бъдеш мъртъв.
После се отправи към кухнята.
След десет минути се върна в трапезарията, където Ейб и Франи седяха един до друг на масата. Докато разговаряше с Холидей, на няколко пъти ги бе чул да избухват в смях. Това, особено от страна на Глицки, бе достатъчно рядко явление, за да предизвика коментар, но когато Харди надникна и видя причината за смеха, всичко му се изясни.
Те разглеждаха една купчина картички с поздравления за рожден ден, които Холидей му изпращаше от година насам, винаги когато попаднеше на някоя особено смешна или пиперлива, или и двете. Последната бе хубава, леко размазана романтична снимка на гора от секвои, между които струеше слънчева светлина, а кратко стихче възпяваше великолепието и невероятното им дълголетие: „… и от хиляди години правите земята още по-прекрасна“. От вътрешната страна пишеше: „Благодарим ти, че си ги посадил“.
— Бива си ги — призна Ейб.
— Смях се на първите седемнайсет — кимна Харди.
— Иска ми се аз да се бях сетил. Ех! — щракна с пръсти Ейб. — Може би не е твърде късно.
— Твърде късно е — отвърна Харди.
— Важно ли беше? — попита Франи.
— Всичко е относително — сви рамене Харди, отиде до стола си, надвеси се над шахматната дъска и метна бърз поглед към Глицки. — Преместил си нещо.
— Само един офицер. Мой ред беше.
— И само това? — взря се той надолу, видя как стоят нещата и изруга тихо.
— Тик-так — размаха пръст лейтенантът, после погледна часовника си и се изправи. — Стига толкова забавления. По-добре да вървя да отменя Трея.
— И какво реши за Нат? — попита Харди малко неочаквано, извън контекста на разговора.
Въпросът накара Глицки да поспре и да се замисли за миг.
— Ще свикне, предполагам. Просто мразя да го разочаровам.
Бяха стигнали до вратата, Франи я беше отворила, а Ейб си слагаше якето.
— Ако искаш, утре можем да се поразходим до местопрестъплението — каза Харди. — Тъкмо ще посъбереш материал за баща си; той ще се почувства по-добре, сякаш работиш по случая. Може дори да понапазаруваме по-отрано за Коледа.
— Ще си проверя програмата, но идеята е добра. Наистина ли искаш да го направим? — попита Глицки.
— Разбира се. За какво са иначе приятелите? В десет или в единайсет?
— Ще ти се обадя.
Когато Глицки си тръгна, Франи затвори вратата и се обърна към него.
— Да понапазаруваме отрано за Коледа? Откога?
— Случва се — отвърна Харди.
— Добре де, но какво още?
— Обаждането на Джон ли? Оказа се много важно. Полицията иска да говори с него за убийството на този мъж — Силвърман. Приятелят на бащата на Ейб.
— И за какво ще говорят с него?
— Дали е замесен по някакъв начин.
— Замесен? Как може Джон да е замесен? По какъв начин?
— Ами според тях може да е имал нещо общо с убийството му.
6
Слънцето се показа иззад облаците, докато Харди четеше сутрешния си вестник, седнал на масата в кухнята и чакаше Глицки да му се обади. Това така и не стана. Накрая той звънна на Ейб към единайсет и му остави съобщение. После се опита да се обади на Холидей — първо у тях, след това в „Ноев ковчег“.
Неговият собствен дом беше безлюден от около час и половина. Въпреки че от години си мечтаеше за вълшебното време, когато животът му с Франи ще спре да се върти непрекъснато около грижите по децата — уроците и мачовете, настинките и домашните, изобщо всичко онова, което запълваше цялото му ежедневие през последните шестнайсет години, — сега, когато най-сетне бе настъпило това дългоочаквано време, той не беше сигурен дали му харесва.
Франи бе закарала нанякъде децата и, по ирония на съдбата, която той не можеше да оцени по достойнство, по-късно в това празнично утро имаше среща със свой клиент. Франи все още се водеше студент, но се бе прикрепила към една своя приятелка психоложка, Джилиан Нюман, и стажуваше при нея по двайсет часа седмично, като водеше брачни консултации.
Така че целият ден се бе изпречил празен насреща му, също като дома му. Харди се запъти към кухнята и взе своя чугунен тиган от стоманената кука, на която висеше над печката. Прекара кокалчетата на ръката си по повърхността му — бе гладка като коприна.