Тикаше количка, натоварена с пазарски торбички, и момчетата с радост й помогнаха да ги сложи в багажника на колата си. Тъй като все още никой от тях нямаше шофьорска книжка, а и четиримата живееха на хълма и домовете им й бяха на път, тя им предложи да ги закара и те се натовариха в колата. Джон седна отпред и когато тя се наведе да запали мотора, той забеляза, че най-горното копче на блузката й е разкопчано. Тя вдигна очи и улови погледа му, усмихна се открито и закачливо и го закопча.
Когато в колата остана само Джон, госпожа Лърнър го попита дали би имал нещо против, ако първо отидат до нейната къща, само на няколко пресечки по-нагоре по улицата, за да й помогне да разтоварят покупките. Двете й дъщери бяха на скаутски излет, а съпругът й бил пак на път и нямало да се прибере преди средата на следващата седмица. Така че тя бе останала съвсем сама.
Той пренесе чантите вътре. Наложи се да ходи до колата четири или пет пъти и през това време копчето на блузата отново се бе разкопчало, а след него и второто. Когато остави и последната торба върху плота и се обърна към нея, оставаше само последното.
— Благодаря, Джон. Мога ли да ти предложа нещо? Чаша вода?
Той следеше като хипнотизиран как се свлича блузката й, но все пак успя да промърмори едно „не“. Каза, че трябва да се прибира вкъщи.
Тя пристъпи към него.
— Сигурен ли си? Можеш да поостанеш. Искаш ли нещо?
Той преглътна — устата му бе пресъхнала — после я погледна в лицето, на което сега се бе изписала тайнствена усмивка, изражение, което никога преди не беше виждал. Тя скъси още малко разстоянието помежду им. Бяха толкова близо един до друг, че той усещаше прекрасния аромат, който се носеше от нея — бадеми и… и още нещо. Тя вирна брадичка.
— Какво? — попита го закачливо. — Нищо ли не искаш?
Проследи погледа му и сведе очи.
— Тези проклети копчета!
Но много бавно, без очите й да изпускат неговите, ръката й се устреми не към някое от разкопчаните копчета, а към единственото, което бе останало закопчано. Бързо разкопча и него.
— Ах! — възкликна тя и се разсмя гърлено. Хвана ръцете му и ги вдигна до малката закопчалка отпред на сутиена си. След това му помогна да го свали с обигран жест.
— Каква очарователна история за първата любов. На колко години беше тя? — попита Харди.
— Трийсет и пет, четирийсет. Някъде там.
— Ако си бил на петнайсет, значи тя те е изнасилила.
— Диз, моля те, думата изнасилване звучи много неприятно. Предпочитам думата съблазняване. И мога да се закълна, че тази случка не е белязала непоправимо живота ми. Всъщност — една лека усмивка повдигна царевичнорусия мустак на Холидей, — аз до скоро често се отбивах при нея от време на време. И знаеш ли какво? Тя все още го желае.
— Радвам се за двама ви. И не чак толкова за съпруга й.
— Боя се, че той се спомина отдавна. Простатата му не издържа.
Холидей се ухили. Знаеше, че лази по нервите на Харди. Седяха на слънце в два шезлонга точно срещу подпряната отворена входна врата на „Ноев ковчег“. Холидей пиеше „Бъд Лайт“ направо от бутилката. Кафявата му работна риза бе наполовина разкопчана. Би трябвало да работи зад бара, но заведението си беше негово, а и нямаше клиенти.
— Колкото и да съм очарован от чутото, не това е причината да дойда тук. Говорил ли си вече с ченгетата?
— Не съм имал това удоволствие.
— Не са идвали у вас?
— Може и да са. — Холидей сръбна малко бира, очите му блестяха от изпития алкохол. — Не мисля, че спах там миналата нощ, така че нямам представа. Но се отбих тук и Клинт ме осведоми какво става. Тогава ти звъннах.
— Радвам се, че го направи. — Харди примижа от силното слънце. Премести стола си на сянка под козирката над входната врата. — И какво мислиш по въпроса?