— Мога да ти кажа, но какво от това? Тя просто ще отрече. Особено сега. Винаги, когато излизахме, измисляше някаква история за пред мъжа си. Може би все пак няма да имаме нужда от нея? Нали са били трима?
Харди не знаеше, защото не бе проучвал предварително случая.
— Казвам ти, че са били трима. Клинт — нощната ми смяна зад бара — каза, че ченгетата са се опитали да го сплашат, като ни изкарат съучастници — мен, Клинт и неговия приятел Ранди. Клинт е гей.
— Досетих се — каза Харди. — А те имат ли алиби? Клинт и Ранди?
— Били са заедно през цялото време след шест. Клинт е бил на бара.
— И клиентите са ги видели и могат да се закълнат в съда?
Холидей сви рамене.
— Все някой ще го направи.
— Много убедително, Джон, много убедително. Клинт спомня ли си някой от тези клиенти?
— Сигурен съм, че ще си припомни някого.
Този отговор не стопли сърцето на Харди. Той сръбна от содата си и прокара пръст по плота на бара, който бе намазан с твърде дебел слой лак.
— Джон, помниш ли първите ни разговори, когато те бяха закопчали за онези нередовни рецепти? Когато не можеше да повярваш, че на някого му пука чак толкова за продажбата на лекарства на специален режим, че да тормози нарушителя?
— Все още не мога да повярвам. Възрастните трябва да имат право да получат всичко, което искат. Какво да направим, ако са решили да се самоубиват — те все пак са пълнолетни.
— Мнението ти е много интересно и можем да го пообсъдим по-късно, но засега ни стига да постигнем съгласие по въпроса, че убийството е по-сериозно нещо.
От другата страна на бара Холидей пълнеше подносите с украси за питиетата. Спря да реже лимонови корички и вдигна очи към Харди.
— Аз наистина не съм убил Сам, Диз. Първият случай беше различен. Наистина го бях извършил.
— Тогава защо ми се обади снощи? За това?
Холидей пак се захвана с лимоните.
— Ченгетата ужасно бяха наплашили Клинт. Страхувам се, че и аз прихванах от него.
— Но вече си го преодолял?
Холидей сви рамене:
— Наистина не съм го извършил. Клинт и Ранди също. Не могат да закопчаят трима души, които са невинни.
Харди отпи от содата. Не отговори. Холидей отново прекъсна заниманието си:
— Какво? Какъв е този поглед?
— Никакъв. Май за миг бях забравил, че досега не е имало случай да арестуват някого за престъпление, което не е извършил.
— Няма да ме арестуват. Снощи не са задържали Клинт, а са били тук с него.
— Добре. Убеди ме. Не си в опасност. Но искам да ми направиш една услуга. Ако ченгетата дойдат да разговарят с теб, веднага ми се обади. Не казвай нито дума.
Холидей направи гримаса:
— Поне едно здрасти трябва да им кажа. Ако не отвърна на поздрава им, ще започнат да се цупят. Пробвал съм.
— Добре, кажи им здрасти. Изпечи им кейк, ако искаш.
Харди пресуши чашата си, стана и излезе през отворената врата, без да обели нито дума повече.
След като се поуспокои, той звънна у дома от клетъчния си телефон в колата, но никой не отговори. У Глицки също отговаряше телефонният секретар. Денят започваше да се развива доста необичайно — без работа, без семейни задължения. Реши да се прибере и да свърши малко физическа работа — имаха кубик и половина дърва, които трябваше да се подредят на купчина, или пък можеше да потича. Накрая се отказа и от двете идеи. Запъти се към собствения си, добре поддържан и приятен бар, за да поговори с някой, който има мозък.
— Този човек е пълен идиот — каза той на Макгайър, който на времето, когато се интересуваше от по-различни неща, бе защитил докторат по философия в Бъркли. Двамата чакаха пяната в чашата с „Гинес“ на Харди да се успокои.
— Не зная защо въобще си губя времето.
— Харесваш го, затова. И на мен ми е симпатичен. Той е първороден син, нали?
— И какво от това?
Както обикновено, Макгайър пиеше „Макалън“ в порцеланова чаша, която стоеше на долния плот зад бара. Отхапа от пирожките, които си купуваше от закусвалнята на ъгъла, и прокара хапката с глътка скоч.
— Някой от близките ти приятели да не е такъв?
Харди заизрежда напевно — Макгайър, Фрийман, Глицки, Пико Моралес, някакъв друг негов клиент, дори Греъм Русо. А сега и Холидей.