— И как е положението? Отпуска ли си взе днес?
Глицки не се свърташе на едно място. Първо бе отишъл до прозорците и бе надникнал навън, сега издърпваше стреличките от мишената за дартс.
— Колкото и невероятно да ти звучи, свърших всичките си важни дела преди около шест часа — каза Глицки, поглеждайки часовника си.
— Явно те подценяват. Надявам се, че поне си правиш труда да изглеждаш зает.
Глицки хвърли една стреличка.
— Стоях зад вратата на кабинета си и скърцах със зъби.
— Цели шест часа. Горките ти кътници!
— Не ми пука за кътниците ми.
— Ами ако строшиш някой с това скърцане? Но пък ти обичаш да дъвчеш лед, така че да не се чудя. Бас държа, че и нощем скърцаш със зъби.
Глицки се обърна към него.
— Искаш ли да ти пратя една стреличка право в окото?
— Най-вероятно няма да улучиш. — Харди се изправи, заобиколи бюрото, приближи се до мишената и зачака Глицки да хвърли третата стреличка. — Успя ли да разбереш още нещо за убийството на Силвърман?
— С „още нещо“ явно допускаш, че изобщо съм успял да разбера нещо — отвърна Глицки и хвърли стрелата.
— И днес уби цели шест полезни часа, които можеше да използваш, за да свършиш малко детективска работа.
— Вече не съм детектив.
— Нито пък те бива на дартс. — Харди извади стреличките и отиде до ограничителната линия, начертана на пода. Обърна се, застина за миг и улучи тройна двайсетица — един от най-трудните удари. — Сега сигурно се питаш как може да съм толкова добър.
— Този въпрос е изместил всичко друго от съзнанието ми. Нат се опита да открие нещо за убийството на Силвърман.
— Без твоята помощ? Как е могъл!
Глицки изглежда отново скърцаше със зъби.
— Докато аз се занимавах с Рейчъл, той се обадил на Сейди, съпругата на Силвърман, и й казал, че може да опита по официалните канали. И тя се обадила в „Убийства“.
— И? — Харди се беше разсеял и следващите му два удара изобщо не улучиха.
Бе ред на Глицки и той извади стреличките.
— И никой не се е свързал с нея нито вчера, нито днес. Никой.
— Най-вероятно са били заети.
— Да. Така че най-накрая, преди час, Нат ми звънна. Пак същото — няма ли да проверя. Обадих се на Лание.
— Добър инспектор. Ще хвърляш ли, или си се отказал?
— Състезаваме ли се? Аз просто искам да улуча центъра.
— Но не успяваш.
Глицки хвърли. Не му достигнаха около три сантиметра да улучи целта. Хвърли отново. Пак пропуск. Трети път — все същото.
— Браво! — възкликна Харди. — И какво ти каза Лание?
— Цял ден не бил виждал Джърсън.
— Добре. Това е някакъв напредък.
Глицки не обърна никакво внимание на думите му. Отстъпи настрана, когато Харди застана на линията.
— Но, това ще ти хареса, момчетата, които работели по случая — Ръсел и Кунео…
— Познавам ли ги?
— Едва ли. Както и да е. Лание провери регистрациите за присъствие. Не се бяха подписвали през почивните дни, днес също. Ако не се явят на работа, ще получат предупредително писмо от отдел „Заплати“. Познай откъде знам.
Харди хвърли двете последни стрелички бързо една след друга. И трите се бяха забили в центъра на мишената. После пак се отпусна в стола зад бюрото.
— Може би някой ден ще се захванат със случая… Може би не трябва да ти го казвам, но… — Харди не довърши мисълта си.
Глицки бе до мишената, за пореден път издърпваше стрелите. Обърна се към Харди и го изгледа въпросително.
— Душат около един от моите бивши клиенти, който, едва ли има нужда да го споменавам, няма нищо общо със случая. Помниш ли Джон Холидей?
Трябваха му не повече от две секунди.
— Онзи с наркотиците? — попита Глицки.
— Точно така. И двама негови приятели — всички имат алиби.
Стрелите се забиха в мишената.
— Обаждането в петък вечерта?
Харди кимна.
— С мъка ти признавам, че затова исках двамата с теб да отидем и да поразгледаме местопрестъплението в събота. Ако си склонен, можем да го направим и днес.
Глицки помисли доста дълго, после поклати глава:
— Честно да ти кажа, и аз наминах тук с такива намерения. Но какво можем да направим там? Само ще си създам неприятности. И как изобщо ще влезем?