— Сигурно си прав — каза Харди.
— Нека почакаме първо Джърсън да се обади на Сейди, да разберем със сигурност какво са открили, ако изобщо са открили нещо. Така ще разполагам с въпроси, които мога да му задам. Защо са му вдигнали мерника на твоя човек?
— Няма представа и никак не е разтревожен.
— Само дето ти се е обадил.
Харди сви рамене.
— Първата му реакция е била такава. Вече го е преодолял. Но неговият барман има досие и донякъде несигурно алиби. Джон мисли, че са се опитвали да го пораздрусат, да видят дали знае нещо.
— И знае ли?
— Работел е на бара на няколко пресечки от мястото.
Глицки се намръщи.
— И какво му е несигурното на това?
— Заведението не е било пълно. Имало е съвсем малко посетители. Той и партньорът му — другият набеден заподозрян — могат взаимно да си осигурят алиби, но това е всичко.
— А твоят човек — Холидей?
— Вечерял е с гаджето си. В китайския квартал.
— Така че е извън всяко подозрение.
— Да — каза Харди и се подсмихна.
— Добре — каза Глицки и замислено прехапа устни. — Щом са се опитали да сплашат онзи човек, значи поне правят нещо. — После въздъхна дълбоко и рече: — Това не е моя работа. Повтарям си го непрекъснато. Предполагам, че просто не ме бива да проявявам търпение.
— Будалкаш ме! И откога е така? — попита Харди.
Мат Крийд си бе взел почивка предните две нощи, но сега отново обикаляше участъка си с ръце в джобовете. Дъхът му излизаше на пара. Извън светлите ореоли на уличните лампи нощта бе черна като мастило, както бе по времето, когато миналата седмица нещата бяха загрубели пред магазина на Силвърман. Случилото се тогава се въртеше безспир в ума му през двата почивни дни — първият изстрел и рикошетът до главата му бяха много по-оглушителни от трясъка, който чуваше на стрелбището със слушалки на ушите. Дори сега ехото от този звук кънтеше в спомените му.
Той зави от улица „Маркет“ и се озова точно срещу „Ноев ковчег“. Този път забеляза, че мътна светлина се процежда около входната врата. Спря и се насили да си представи, да си спомни нещо от предния четвъртък. Но този участък от улицата беше толкова безличен, мястото бе съвсем анонимно и не съществуваше обособено в съзнанието му. Закованият с шперплат прозорец, другият, който бе боядисан, и тъмната паст на входната врата. Тази вечер вратата бе отворена, но той не можеше да си спомни, дори ако от това зависеше животът му, дали е хвърлил дори един поглед по посока на бара тогава, когато това би означавало много.
И ето го сега — облечен като ченге, въпреки че не беше никакво ченге. Това, което вършеше, бе само привидност и нямаше нищо общо с действителността. При тази мисъл го присви стомахът. Крийд бе на двайсет и две години и през деня посещаваше курсове по криминология към Сити Колидж. Започна работа като помощник-патрул в компанията на Панос заради доброто заплащане и защото това му даваше възможност да посещава Полицейската академия със стипендия, отпусната от самия Панос. Крийд възнамеряваше да се дипломира в колежа, да се обучи в Полицейската академия, да посъбере опит от работата си за Панос, а после да си подаде документите в редовната полиция, където щеше да бъде в изгодно положение. Тогава, мислеше си той, ще бъде вътре в нещата. Мечтата му бе да стане инспектор в „Убийства“ и си мислеше, че е поел във вярната посока.
Но това беше допреди миналия четвъртък, когато се оказа, че не е видял почти нищо, нито пък бе забелязал нещо по-особено в онова, което все пак беше видял. Въпреки че бе единственият истински очевидец на част от престъплението, се оказа, че не може да помогне по никакъв начин, ако не броим разнасянето на кафето, точно когато Уейд Панос — шефът! — се бе появил у Силвърман в четвъртък през нощта. Дори по-лошо — имаше неприятното усещане, че се е оставил да го манипулират, когато Рой се бе появил с двамата инспектори от отдел „Убийства“. Толкова силно бе желанието му да останат доволни от него, да се почувства значим, че без да иска се поддаде на техните подозрения и си позволи да набеди Клинт Тери и Ранди Уилс като заподозрени в убийството.
Крийд се бе натъквал на Ранди Уилс няколко пъти в „Ноев ковчег“, но се познаваха само колкото да си разменят по някое кимване. Тери, от друга страна, бе мил човек, който често — по времето, когато „Ноев ковчег“ бе един от обектите им в този участък — го черпеше с по едно кафе или кола, когато се отбиеше в заведението. Всъщност двамата, които бяха побягнали първи миналия четвъртък, можеха да бъдат и двуглави марсианци — Крийд не ги бе видял достатъчно ясно. А човекът, който беше стрелял? Да, той със сигурност изглеждаше много едър, но и той бягаше на двайсетина метра пред него в тъмнината и носеше тежко палто заради лошото време, така че можеше да бъде всеки. По дяволите, можеше дори да е била жена!