Така че, когато Глицки потегли с баща си и съпругата на Силвърман, Крийд го последва като невидима сянка. Тримата се отправиха надолу по улицата и пресякоха към подземния паркинг на „Мейси“.
Крийд изчака под козирката колата на госпожа Силвърман да потегли, като се опитваше да издебне подходящия момент. Дори и в най-слънчевото си настроение Глицки не бе от хората, които предразполагат останалите, а сега — с ръце на хълбоците, вперил поглед в задните фарове на лексуса — той със сигурност кипеше от гняв, безсилие и може би изтощение. След миг Глицки вдигна ръка към главата си и потърка слепоочията си.
— Добре ли сте, сър?
Глицки се съвзе забележително бързо и влезе в служебния тон.
— Добре съм, господин Крийд, не допусках, че сте още с нас.
— Да, сър.
Глицки тръгна, а Крийд пое редом.
— Съжалявам, че се нахвърлих върху вас там, в магазина. Бях разтревожен за баща си. Вината не беше ваша.
— Благодаря.
Може би това беше възможност да подхване разговор. Бяха стигнали до изхода на гаража, на нивото на улицата.
— Следователите стояха до четири сутринта.
Глицки спря и се обърна към него. Те се намираха в зона на видимост между гаража и уличните лампи.
— Откъде знаете? Там ли бяхте?
— Върнах се, след края на дежурството си. Ходя на курсове по криминалистика и понеже се бях оказал първи на местопрестъплението, никой не се възпротиви на присъствието ми. Исках да видя как стават нещата в реалния живот.
— И как ви се стори?
— Мисля, че си свършиха работата много добре, поне доколкото зная, а то далеч не е много.
Глицки пъхна ръце в джобовете на якето си. Минаха няколко секунди.
— И как стана така, че вие се оказахте пръв на мястото. Обаждане ли получихте?
— Не. Беше просто съвпадение. Бях в квартала, ей там — Крийд посочи едно място от другата страна на улицата, — когато алармата на Силвърман се включи. Видях как някакви хора излизат тичешком от входната врата. Извиках им да спрат и единият от тях стреля по мен. Два пъти.
Устните на Глицки помръднаха леко, неволна усмивка.
— И, както виждам, е пропуснал.
— Да, сър.
— Късметлия сте — каза Глицки и очите му се насочиха към магазина. — Въпреки че от такова разстояние може да се очаква да не улучи. Както и да е, никой не иска да го прострелят.
— Това никога не е влизало в плановете ми.
— Да. В моите също. Но се случва.
Крийд не можа да се въздържи и попита:
— Улучвали ли са ви?
Този въпрос беше грешка. Лицето на лейтенанта помрачня.
— Не е нещо, с което си струва да се похваля — рязко изстреля думите той.
Глицки се бореше със себе си. Бе тръгнал към центъра — петнайсет минути, след като се бе прибрал вкъщи, за да попречи на баща си да му създаде допълнителни неприятности. Дори не бе вечерял и знаеше, че Трея ще го чака. Рейчъл все още имаше температура и това също бе причина за лека, но постоянна тревога. Определено не искаше да продължава да обсъжда личните си проблеми с това младо наемно ченге, въпреки че младежът изглеждаше умен, любознателен и идеалистично настроен. Това не бяха качествата, които Глицки по принцип свързваше с шайката на Панос. Особено откакто заради Харди и воденото от него дело бе започнал да разглежда полицейските доклади. Самият той се бе сблъсквал нееднократно с УГП и тези срещи далеч не бяха приятни.
От друга страна, това момче бе пристигнало първо на местопрестъплението, бе станало свидетел на част от самото престъпление. Несъмнено инспекторите по случая го бяха разпитвали и Глицки нямаше причини да се съмнява в тяхната компетентност. Не познаваше Кунео и Ръсел. Бяха назначени в отдела по волята и с благословията на Джърсън, като най-добрите и всеотдайни ченгета от полицейското управление на Сан Франциско. Въпреки че повечето от скорошните му впечатления от отдела говореха тъкмо обратното.
— Не е нещо, с което си струва да се хваля — каза той и веднага осъзна, че думите му са прозвучали твърде грубо. — А вие наистина ли видяхте онези тримата?
— Да ви кажа честно, лейтенант, видях само три фигури, които се отдалечаваха тичешком от мен в тъмнината. Не бих могъл да разпозная някой от тях, дори от това да зависеше животът ми.
— Случва се. На ваше място не бих се тревожил.
По откритото лице на момчето се изписа безпокойство и Глицки го попита: