— Точно така. Оценявам това, Бари. Наистина.
— Но?
— Но разговарях с… — без малко да спомене името на Батист, но се спря навреме, — с колеги, които не смятат, че трябва да злоупотребявам с тази привилегия. Можело да се възприеме като опит от моя страна да се промъкна обратно в отдела.
— Което ти нямаш намерение да правиш.
— Не. Разбира се, че не. — Глицки отблъсна назад стола си и кръстоса ръцете си на тила. — Имам си достатъчно работа тук. Занимавам се с нередностите около платежните нареждания.
Джърсън обаче не се засмя на тази шега.
— Значи отричаш, че снощи си бил в магазина на Силвърман?
Глицки потисна и бездруго рядко спохождащия го импулс да се усмихне. Както бе казал на Трея, Джърсън непременно щеше да разбере. Бе почти щастлив, че предсказанието му се бе сбъднало.
— Никой не ме е питал. Ако ме попитат, както ти ме питаш сега — да, признавам, че бях там.
Джърсън кимна.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо?
— Съвсем не. Баща ми бе отишъл там с госпожа Силвърман, а аз не смятах, че това е добра идея. Стоях там не повече от десет минути.
— И си мислиш, че ще ти повярвам?
Глицки уморено въздъхна.
— Както ти казах вчера, баща ми бе най-добрият приятел на Силвърман.
— Спомена го. Спомням си — каза Джърсън и се изправи. — А също така си спомням, че ти обещах да те уведомя веднага щом разкрием нещо, което би придвижило случая напред.
— Разбира се, оценявам това. Просто никой от отдела не се обадил на баща ми и на вдовицата на Сам и те решили да направят опис на стоките в магазина. Казах на баща си, че не е добре да се меси, защото съм говорил с теб. Това е всичко.
— Вчера отсъствах. Кунео и Ръсел бяха в почивка. Затова никой не се е обадил на съпругата. — При погледа, който Глицки му хвърли, той добави: — Е, случва се.
— Да, така е — каза Глицки и си помисли с удоволствие, че е успял да накара Джърсън да започне да се оправдава.
— И така — отишъл си в магазина и си ги сварил там?
— Баща ми се бе обаждал и бе оставил съобщение. И няма защо да отговарям на тези въпроси. Не съм заинтересуван лично от случая.
По лицето на Джърсън се изписа леко победоносно изражение.
— И понеже не си заинтересуван, тази сутрин си говорил с Лание?
— И какво от това? — попита Глицки и отблъсна стола си още по-назад, за да може да кръстоса крака. — Ако искате да знаете истината, лейтенант, опитвах се да ви направя услуга.
— От добро сърце, а?
— Може и да не повярвате, но аз разбирам нещо от работата, която вършите. Мислех, че мога да ви спестя някои трудности.
— И как ще стане това?
— Познавате ли Уейд Панос?
— По име и репутация — да.
— И каква е репутацията му?
— Върши си добре работата. Може би е малко грубоват, но отрепките не смеят да надигнат глава в неговите участъци.
— И това е всичко?
— Че какво друго? — сви рамене Джърсън.
— Знаете ли, че го съдят?
— Хората се съдят непрекъснато. Няма нищо чудно. Какво значение има?
— Може би никакво. Само дето четиринайсетина души са завели иск за трийсет милиона долара.
— Пак ще те попитам — какво доказва това? Сякаш не знаеш. Нас също постоянно ни съдят. Бруталност, нарушаване на неприкосновеността на личния живот, крадене на бонбони от първолаци и каквото още ти хрумне.
— Да. Може и да си прав — отвърна Глицки. — Панос е светец.
— Не съм твърдял подобно нещо — каза Джърсън, после забеляза нещо особено в изражението на Глицки и попита: — И какво още?
— Просто, ако бях на твое място, щях добре да си помисля, преди да му дам зелена светлина да се меси в някое от разследванията на отдела.
— Няма зелена светлина. Съдейства ни, това е всичко. Списъкът с имената на играчите на покер.
Глицки преплете пръсти върху бюрото. Не каза нищо. Джърсън извиси глас:
— Всъщност имената, които ни даде, помогнаха донякъде на моите момчета. Това притеснява ли те?
— Никак.
— Тогава? Какво има?
— Значи, обичайните заподозрени, а? Двама души с досиета.
— Трима, както излиза. Ранди Уилс също не е света вода ненапита. Така че — да, обичайните заподозрени. Случва се всеки ден.