Цяла нощ бе превъртал в ума си най-важните моменти от делото — от самото начало, та чак до славния момент, когато бе произнесена присъдата: „Невинен“. Хората нямаха представа колко рядко се случва, дори в Сан Франциско, да бъде произнесена оправдателна присъда. Най-добрите защитници печелеха може би пет процента от делата си. Фрийман печелеше към четиринайсет и вярваше, че е едва ли не ненадминат гений. И беше прав.
Само че процесът вече бе приключил, нямаше да има нужда дори от обжалване. Съзнанието му, от цяла година погълнато в чертаенето на различни стратегии, изведнъж се бе оказало съвсем празно. Чувстваше лека приятна еуфория, а след хубавото ястие и вино — дълбоко физическо задоволство. Конякът бе самото съвършенство. Впери поглед през прозореца към мигащите светлини под него.
После се обърна към салона. Жената бе застанала пред него.
— Дейвид? Ти си това, нали?
Той се усмихна, все още унесен.
— Джина. Здравей. Каква приятна изненада!
— Не искам да те притеснявам, ако си зает.
— Изобщо не съм зает. Седни при мен, ако искаш.
Тя седна при него и си говориха чак докато затвориха ресторанта. После тя си тръгна с такси. Следващия месец той я покани девет пъти на обед — предпочиташе обедните срещи, защото те, за разлика от вечерните, не предразполагаха към бърза интимност. А и това даваше възможност на всяка от страните без никакво неудобство да се оттегли достойно още на етапа на началното опознаване. По този начин приятелството, което според Фрийман бе за предпочитане пред физическото привличане, се запазваше.
С Роук обаче се бе случило нещо странно. Когато стана ясно, че връзката им ще прерасне в сексуална, той беше престанал да се вижда с останалите си приятелки. Преди да я покани в апартамента си за пръв път, той се освободи от всички женски аксесоари, без да изпита и капчица съжаление. Постепенно, с течение на времето, тя започна да оставя в дома му свои дрехи, докато накрая разполагаше с отделно чекмедже от бюрото му и запълни целия гардероб. От три месеца не се беше прибирала в собствения си апартамент.
Тази сутрин Фрийман се събуди в последния момент, преди Роук да поеме към работното си място. Припомни й, че изслушването на свидетелите по делото срещу Панос е започнало, и я помоли да се върне вкъщи за обед, ако може по-рано, защото дълго време нямаше да имат възможност да вечерят заедно.
Погледна часовника си — бе единайсет и двайсет. Тя щеше да си дойде всеки момент. Бе пуснал концертите за пиано на Били Джоуел — Джина бе намерила този диск — съвсем тихо, само за фон. Потърка длани и се сепна от откритието, че те се бяха изпотили от напрежение. Погледна се в стенното огледало и поклати развеселено глава. Дейвид Фрийман никога не бе изпадал в паника, дори когато се изправяше пред Върховния съд. Не можеше да си спомни кога за последен път бе усетил да го пролазват тръпки от страх, но сега несъмнено ги усещаше. Отвърна очи от образа си в огледалото и ги насочи към малкия кът за хранене в претъпканата, тясна кухничка. Обикновено върху масата цареше неразбория — купчини с жълти тефтери, книги по право, чаши с недопито кафе, чаши за вино и понякога бутилки, вестници, папки.
Днес масичката изглеждаше елегантна и подредена. Почти час се бе занимавал да разчисти обичайните боклуци и сега там бяха подредени само две семпли места за хранене със сребро, кристални чаши за шампанско и една жълта тропическа орхидея в средата върху колосаната бяла покривка като отблясък от слънчевите лъчи, които тъкмо бяха погалили крайчеца на масата. Отстрани в релефната сребърна кофичка за шампанско сред леденото великолепие се мъдреше бутилка „Гранд дама“ от Вьов Клику, която бе избрана нарочно заради името си. Бе уговорил с Рик, главния готвач долу в „Рю Шармен“, да донесе лек обяд точно в дванайсет часа — кюфтенца от щука в шафранов бульон и салата от сърцевина от артишок и италиански бекон.
Погледна се за последен път в огледалото и се усмихна. Никой не би го нарекъл красавец. Но той се беше постарал днес да изглежда възможно най-добре, което означаваше, че децата не биха го помислили за страшилище. Носеше единствения си хубав костюм и вратовръзка в кафеникаво и златисто. Бе успял да се обръсне, без да си пореже шията и яката на ризата му този път не носеше запазената му марка — кафеникави петънца от засъхнала кръв. Трябваше да успее.