За да заглуши гласа на съвестта си, преди да успее да го разубеди, Кунео се обади на партньора си в събота сутринта и му каза, че в понеделник ще бъде в болнични. Ръсел, който живееше в Сънивейл, на около седемдесет километра южно от Сан Франциско, веднага реши да използва случая и да отиде на риболов някъде по крайбрежието. Разполагаше с още три дни, в които можеше да отсъства по болест, и като всеки познат нему общински служител, с изключение на Кунео, вярваше, че е лош късмет да ги оставя да се трупат, без да ги използва. Така че в понеделник той отиде за риба.
След като двамата инспектори бяха отсъствали от отдела три дни, когато се появиха във вторник сутринта малко след осем без четвърт, ги очакваше огромно количество работа: по две дузини телефонни обаждания и за двамата, на които трябваше да отговорят, преписи на свидетелски показания, свалени от диктофон, които трябваше да проверят за евентуални грешки. Прекараха на бюрата си три часа и половина, преди да излязат в обедна почивка — за около час в „Макдоналдс“ до Съдебната палата.
В един трябваше да бъдат в Академията за задължителния и предварително насрочен четиричасов курс по емоционална чувствителност. Ченгетата в Сан Франциско си правеха шеги с тези опити служителите на реда да бъдат превърнати в социални работници, но ако не посещаваха курсовете, им удържаха от заплатите.
Тема на днешния курс беше транссексуалността — навременен и актуален проблем, — тъй като наскоро общината бе решила да въведе допълнителни застраховки за служителите, които да покриват разноските по операциите за смяна на пола. Тези промени в управленската политика разкриха недостатъчната чувствителност на някои общински служители. Това важеше с пълна сила за полицаите, които се нуждаеха от специални наръчници за поведението си спрямо хора с трудно определим пол — по време на задържането им и на попълването на необходимите документи. Проблематичният момент касаеше самоидентификацията на субекта — ако човекът твърдеше, че е транссексуален, полицаите трябваше да се обръщат към него в женски род. Ако обаче имаше пенис, обръщението трябваше да е в мъжки род.
Въпреки специалното обучение тези проблеми си оставаха трудно разрешими за много от служителите.
На връщане от курсовете Кунео барабанеше по волана поредната мелодия. В падащия здрач той се обърна към партньора си:
— Значи, ако не поискам да ми отрежат пишката, не може да съм жена?
Ръсел го погледна намръщено.
— Току-що се провали на изпита, не схващаш ли? — После, след като разбра, че озадачеността на Кунео е напълно искрена, продължи: — Не е въпрос на желание, Дан. В съзнанието си можеш да си истинска жена, но все пак да имаш мъжки полов орган. Може толкова да си свикнал с него, че да не искаш да го махнеш, или пък това да ти се струва твърде скъпо…
— Не и в този град. Застраховката го покрива.
— Добре де, не и тук. Но на повечето останали места.
— Ако бях в такова положение, просто щях да се преместя тук, да си намеря работа в администрацията и да го отрежа с един замах.
Разговорът по тази тема продължи, докато стигнаха до отдела, където Кунео се надяваше най-сетне да могат да се занимаят със случая Силвърман. Или най-малкото да видят дали няма някакво движение по разследването. От друга страна, и двамата вече бяха отработили по десет часа и Кунео знаеше, че Ръсел ще бърза да се прибира при семейството си. Така че Кунео се отправи към кабинета на Джърсън и застана пред отворената му врата. Лейтенантът скоро вдигна поглед към него.
— А, ето те и тебе, Дан. Може ли да ми отделите една минутка — ти и Ръсел?
Стаята бе променена след напускането на Глицки. Тя и без това не беше голяма, а преди огромното бюро в центъра не позволяваше тук да се провеждат многолюдни сбирки. В ъгъла на помещението срещу бюрото имаше неудобен дървен стол, който осигуряваше около метър, където можеше да се настани някой посетител. Ако бяха двама, единият трябваше да остане прав.
Джърсън обаче бе поставил модерен модул покрай задната стена в ъгъла на стаята, който приютяваше компютъра, факса, принтера и телефона му. Така пространството в средата се бе освободило и стаята изглеждаше по-обширна. Лейтенантът бе любител риболовец на костури и стените бяха окичени със снимки на трофеите му и с реклами на лодки и на риболовна екипировка. На последния му рожден ден колегите му бяха подарили пластмасов костур, който свиреше „Don’t worry, be happy“. Джърсън го бе окачил над компютъра си.