Фрийман издиша дима.
— Да. Въпреки че, както отбеляза господин Крол, това означава по милион и отгоре за двама ни и то веднага. Той явно си мисли, че нашата компенсация — моята, твоята и на кантората — са най-важното нещо. Дори не му хрумва, че може би става въпрос за нашите клиенти. Или пък за неговите.
Харди кръстоса крака.
— Та значи четири милиона — какво излиза тогава?
— Да речем по триста хиляди на ищец, което след облагането прави сто и петдесет хиляди.
— Все пак — каза Харди, — това са си пари.
Фрийман подмина репликата му.
— Ами! Ще се изпарят за година-две. И това е само първото му предложение. Отказах му категорично и заявих, че е много далеч от истината. Но успях да науча нещо.
— И какво научи?
— Че Панос разполага с четири милиона, които на драго сърце би ни дал. Освен това не броим застраховките. Откъде има толкова пари? — попита той и известно време подъвка замислено пурата си. — Както и да е, дадох му да разбере, че възнамерявам да изхвърля неговия клиент от бизнеса. Че той е обикновен гангстер и знае това много добре.
Харди се ухили:
— Трябваше просто да проявиш искреност и да му кажеш какво мислиш. И какво ти отговори той?
— Малко се пообърка. Каза, че никой няма да спечели, ако превърнем това в лична вендета. Че се държа безотговорно към клиентите си. И че ще се обърне директно към теб.
— Към мен? За какво?
— Очевидно си мисли, че си по-разумен. Казах му да прави каквото иска. Надявам се, че нямаш нищо против.
— Съвсем не. Просто пак ще го препратя към теб.
Фрийман кимна развеселено.
— Казах му, че най-вероятно ще постъпиш така.
— А той?
— Предупреди, че ако нещата пак опрат до мен, ще си имам неприятности.
Харди се наведе напред.
— Заплаши те? Директно?
Фрийман не обърна внимание на думите му.
— Не беше дори заплаха. Евтино театралничене. Само за това ги бива. Всъщност са страхливци, не си ли съгласен?
— Всъщност е така. Но това не означава, че няма да се опитат да направят нещо.
— Няма начин. Изплашени са и затова се опитват да сплашат и мен. Всичко е само поза, а освен това аз, както знаеш, съм неуязвим.
— Мразя, когато казваш това — заяви Харди и лицето му се изкриви в гримаса.
Възрастният мъж се ухили.
— Зная. Това е част от удоволствието. Но ти само почакай, след една седмица ще се върне с ново предложение — за шест, а може би и за осем милиона. Ако се стигне дотам, може и да ги изслушам. А може би няма. — Фрийман се усмихна доволно. — Казвал ли съм ти, че обичам работата си?
— Няколко пъти — каза Харди, — а аз — семейното гнездо, към което отлитам сега. Искаш ли да те откарам у вас?
— Не — каза Фрийман и посочи безредието върху бюрото си. — Имам още малко работа. А и Джина няма да се прибере до час-два.
— Тя оттук ли ще те вземе?
— Шегуваш ли се? Само шест пресечки са. Имам нужда да се пораздвижа. До утре! Карай внимателно.
Седяха на масата и вечеряха. Лицето на Ребека изразяваше отвращение.
— Това просто е противно! — каза тя.
— Мисля, че е страхотно — отвърна Винсънт.
— Не е противно, Бек. Те се обичат.
— Но той е толкова… искам да кажа…
— Стар? — помогна й Франи. — Древен?
— Не е само това. Да, стар е, но също така…
Харди вдигна предупредително показалец.
— Или хубаво, или нищо. Говорим за Дейвид Фрийман. Той е страхотен човек и има право на семейно щастие. Както аз съм щастлив с майка ти — каза Харди и намигна на Франи.
— И аз с баща ти — каза тя.
Ребека обаче се направи, че не ги чува. Не искаше да сменя темата.
— Но, боже господи, помислете си за Джина! Та тя трябва да го целува! — възкликна момичето и потрепери при тази мисъл.
— И не само го целува, можеш да си сигурна.
— Благодаря, Винсънт — каза Франи, — и достатъчно!
— Предлагам ви да поиграем на една игра — каза Харди. — Бек, ти си първа. Целта е да се опиташ да кажеш цяло изречение, без да използваш думите „искам да кажа“.
Ребека беше много умно дете. Не се поколеба и за секунда, усмихна му се жестоко и отвърна:
— Тогава няма да мога да ти кажа следното: „Татко, искам да ти кажа, че те обичам, въпреки че понякога си много подъл“.