След това обаче Крийд си помисли за подигравките, които ще трябва да изтърпи. Рой щеше да му натяква как някакъв бездомник е хвърлил бутилка по него и той не е могъл да се справи сам със ситуацията. Имал нужда от, видите ли, подкрепление. Можеше да падне и в очите на Уейд, който не криеше презрението си към страхливите или нерешителните. Ако работиш за Уейд, или трябва да бъдеш мъжкар, или скоро оставаш без работа.
Крийд бе стиснал челюсти, всичките му сетива бяха нащрек. Част от него знаеше, че се чувства така заради престрелката от миналата седмица. Спомни си хвалбата на Ник Сефия предната вечер, че стрелбата го възбуждала. Не намери в нея нищо забавно. Или вярно. Дори само мисълта за това…
Но защо седи тук и мисли? Нямаше признаци, че някъде се извършва обир. Бе просто някакъв бездомник — Крийд го бе видял, или поне сянката му. Бездомник, който е намерил бутилка вино и я е захвърлил в яда си, когато я е изпразнил. Може би дори не бе забелязал Крийд, камо ли да се е целил по него. Поклати глава при мисълта за това, колко големи са очите на страха му, и осъзна с изненада, че все още стиска в ръка оръжието си. Прибра го обратно в кобура — каквото и да бе станало, едва ли щеше да му се наложи да го използва — и светна с фенерчето си.
Пое си дълбоко дъх и тръгна по уличката.
Тя бе широка към три метра и дълга около двеста-двеста и четирийсет метра. Светлината на фенерчето бе много ярка, но оттук не осветяваше добре контейнера за смет вляво, в дъното. Обикновено по това време виждаше поне двама-трима скитници, седнали на товарната платформа, а в нишите на входовете на сградите се гушеха още трима-четирима — смътни купчини, които отблизо се оказваха хора, увити във вестници и дрипи. Тази нощ обаче тях ги нямаше.
Уличката нямаше друг изход, освен този, по който бе минал. Човекът, който бе хвърлил бутилката, навярно се криеше някъде край контейнера за смет или вътре в него. Крийд направи още десетина крачки.
— Хей! — викна той и гласът му прокънтя зловещо между стените от трите страни. — Ела тук! Трябва да поговорим.
Нищо. Крийд изруга и насочи фенера към кофата.
— Хайде! — викна той. — Каквото и да е, можем да оправим нещата.
Помисли си дали да не забрави за случилото се, да се върне на „Стоктън“ и в участъка, да съобщи на лейтенанта, че може би има нещо нередно в района и да го помоли да изпрати двама от хората си да огледат наоколо. Така би заобиколил и двамата братя Панос. А и какво би могъл да направи с този човек, когато се покажеше? Да го отведе в участъка? Да го удари по главата? Да го изкъпе и да му купи кафе? Не. Не става.
Зарежи го, помисли си той. Глупаво е.
Обърна се и се запъти към улицата. Бе направил седем-осем крачки, когато друга бутилка се разби на около метър зад него, а стъкълцата осеяха земята наоколо като диаманти. Крийд подскочи от уплаха.
Сега вече наистина се ядоса.
— Аха, забавление ли си търсиш, задник такъв?
Крийд освети с фенера контейнера за смет и го разклати на всички страни.
— Излизай! Не ставай глупак!
Отстъпи малко, спря и пак насочи фенера. Накрая долови някакво движение зад кофата. Направи крачка натам, чу шум. Още едно движение — отляво, пред кофата, на около двайсет метра пред него.
Извърна се натам.
В следващия миг бе мъртъв.
Втора част
По-рано днес — времето сега бе безсмислена условност — Джина Роук бе с тях в кабинета на Харди, в сградата, където се помещаваше и фирмата на Дейвид. Тези мъже, тези невероятни отмъстители. Тя знаеше къде ще отидат след края на срещата и защо.
Сега тя се върна към момента, когато Дейвид я попита дали иска да се омъжи за него. Най-стъписващият, шокиращ и неочакван момент в живота й. Тя стоеше неподвижна и с изпънат гръб на малката разклатена маса, на която сега нямаше нито покривка, нито порцеланови чинии, нито кристални чаши. Били ли са изобщо там тези прелестни неща? Кога беше това, преди цяла вечност?
Погледна ръцете си. Пръстенът и сега я свари неподготвена и тя хвана лявата си ръка с дясната и се втренчи в нея неизмеримо дълго.
Кухнята се намираше в овална кула, която стърчеше от ъгъла на апартамента. Стъклата на оригиналните извити прозорци бяха сигурно на шейсети пет години. Да гледаш през тях бе като да се взираш през вълничките на бистра вода и Джина бе вперила поглед надолу към този невъзможен свят, в който сякаш нищо не се бе променило. Коли преминаваха на кръстовището на една пряка оттук, мъж и жена се прегръщаха и се целуваха до стената на някаква сграда, една жена тикаше бебешка количка.