— Какво има, Джон? Добре ли си?
Бе свалил ръката си от гръдта й. Продължи да чете още няколко секунди, за да се увери, че е схванал вярно заглавието. Погледна я, а безпокойството вдълбаваше бръчки по лицето му и го състаряваше. Поколеба се — знаеше, че „Ноев ковчег“ и това, че е собственик и управител на бара, не бе нещото, което харесва най-много у него. Когато снощи се бе прибрал от работа, беше започнал да й разказва за Клинт, за хората на Панос и за полицаите. Както обикновено, историите му не бяха събудили никакъв интерес и той я остави да пише писмата си до „Гурмет“, „Сънсет“ и „Бон Апети“, в които се осведомяваше дали биха проявили интерес към една статия за великолепните качества на печените плодове.
Вече й бе разказал как е станал собственик на „Ноев ковчег“. Познаваше предишния собственик — Джоуи Ламонт. Джоуи наближаваше седемдесетте, а Джон имаше доста пари от продажбата на аптеката, така че двамата се договориха и мястото дори не бе обявено за продан.
Но сега, ще не ще, трябваше пак да подхване разговор за бара.
— Някой е убил Мат Крийд — каза той.
— Познаваш ли го?
— Да, познавах го. Патрул. Нещо като ченге. Частна охрана.
— И някой го е убил?
— Застреляли са го. — Той вадеше подробности от кратката статия: — От упор или от достатъчно близко разстояние.
Тя придърпа завивките около раменете си.
— Кажи ми, че това няма нищо общо с теб и с твоя бар. Той не отговори, втренчил очи във вестника. — Джон?
— Това е момчето, което откри Силвърман — рече най-сетне той с въздишка. — Писаха го в съботния вестник. Онова, за което са искали да говорят с Клинт.
— Момчето ли? Какво искаш да кажеш?
— Пише, че бил на двайсет и две.
Мишел се уви по-плътно с одеялото си и стана от леглото. Отиде до панорамния прозорец и се загледа навън.
— Не искам да има такива неща в живота ни. Ако изобщо ще имаме наш живот. Убиват хората, които познаваш. Свързани са, нали?
Той се понадигна и седна, гласът му прозвуча отбранително:
— Не пише такова нещо. И помен няма.
Все едно нищо не бе казал.
— Умът ми не побира защо просто не продадеш проклетия бар. Или пък ако е толкова важен за теб, оправи го!
— Не е чак толкова важен за мен. Парите ми работят чрез него, и така аз самият няма нужда да работя — това е. Още сега мога да го продам за два пъти повече пари, отколкото съм платил за него, и да се оттегля. — Опита се да разведри обстановката и добави: — Но какво ще правя тогава?
— Хрумна ми страхотна идея!
— Каква?
— Какво ще кажеш за нещо смислено?
Порив на гняв премина през него и той се опита да го потисне.
— Май не схващам — ние караме ли се?
Тя приседна на отоманката до фотьойла и сведе глава така, че той не виждаше лицето й.
— По-добре ли ще ти бъде, ако се разделим? — попита той. — Не искам да ти причинявам болка.
Когато вдигна очи към него, всеки момент щеше да се разплаче.
— Познаваш двама души, които са били застреляни предната седмица. Знаеш ли колко плашещо е това за някой, който те обича? И после казваш — и явно си вярваш, — че двете убийства нямат връзка помежду си, нито пък с теб. — Тя тъжно поклати глава. — Разбира се, че са свързани, Джон. Разбира се, че са.
Рой черпеше. Беше много настоятелен.
Започна да реже пържолата си и срещна очите на двамата инспектори отсреща. Налапа парче месо, остави приборите на масата и вдигна дясната си ръка.
— Кълна се в бога. Тери си бе тръгнал. Спрях към осем…
— Мислех, че те вече не ви плащат — обади се Ръсел.
Рой кимна:
— Да, но откакто се случи това със Силвърман, си мислех, че няма да е лошо да ги понаглеждаме. Не е ли така?
— Прав си.
Кунео ядеше яребица с ароматни средиземноморски подправки в лимонов сос и си тананикаше, дъвчейки.
— Значи Холидей е бил нощна смяна предната вечер, така ли?
— Да.
— Говори ли с него? — попита Ръсел. Той си бе поръчал специалитета на заведението — агнешки пържоли с аспержи и картофено пюре с чесън.
— Поздрави ме, като надникнах. Взех си кафе. Попита ме къде е Мати.
— Крийд? — Кунео остави вилицата си. — Че защо да пита за него?
Рой вдигна рамене.
— Защото обикновено Мат минаваше първо през северния район. Но снощи го поех аз.