— Защо? — попита Ръсел.
— Без причина. За разнообразие.
— Холидей каза ли нещо друго?
Панос бе изпил едно ръжено уиски с много лед преди обяда. Сега допи втората си чаша с вино и започна да си налива трета. Пийна още малко, остави чашата на масата и замислено я завъртя за столчето. Когато проговори, прозвуча почти извинително:
— Не исках да го стресна. Исках да бъде свеж за вас.
— И нищо не си споменал за Крийд? — попита Кунео.
— Какво например?
— Например това, че ги е показал с пръст.
Този път Рой се замисли по-дълго.
— Не, не съм споменавал подобно нещо, но Холидей ме помоли, ако видя Мат, да му кажа да се отбие при него. Искал нещо да го пита.
Двамата инспектори се спогледаха. Внезапно пиянските очи на Рой се озариха от значимостта на това, което бе открил.
— Искал е да се увери, че Мат е на дежурство, нали? Кучи син! И аз му казах! Мамка му!
За момент изглеждаше сякаш Рой ще заплаче. Ръсел се пресегна и потупа масата помежду им.
— Щеше да се случи някоя друга нощ. Вината не е твоя.
— Кучи синове! — повтори Панос. — И сега, като го няма Мат да свидетелства…
— Не се притеснявай за това. Снощи са допуснали някои грешки. Близо сме — каза Кунео.
— Колко близо?
Той бе един от тях, ченге, затова му казаха.
11
Предната вечер Харди бе обиколил два пъти целия квартал в центъра, но така и не бе намерил място за паркиране, дори забранено. Почти обезумял от безсилие и безпокойство, той най-накрая се отказа и се върна няколко пресечки обратно до офиса си, където си имаше запазено място за колата до самата сграда. После пробяга разстоянието до входа на спешната помощ на болницата „Сейнт Франсис Мемориъл“, където Джина Роук го чакаше до рецепцията.
— Как е той?
Лицето й бе на петна, но тя се владееше.
— Не е добре. Вътре е от два часа. Още е в безсъзнание. Не ме пускат при него.
— Какво се е случило?
— Някой го е пребил, Дизмъс. Около час, след като се прибрах, дойдоха някакви полицаи. Портфейлът му е бил в него, с шофьорската книжка с адреса…
— Портфейлът му ли? Имало ли е пари вътре?
— Не зная. Дори не…
Тя улови погледа на Харди и се обърна в посоката, накъдето гледаше той. Млада жена със зелена униформа се бе появила в приемната. Роук докосна ръката му и се отправи към нея. Той я последва, като със свито сърце забеляза мрачното изражение на лицето й.
— Направили сме всичко възможно засега. Ще го заведем в интензивното, където ще можем да го наблюдаваме непрекъснато.
— Но как е той?
Очите на младата лекарка спряха за кратко върху Харди, после пак се насочиха към Джина.
— Пострадал е тежко. Има сериозна черепна травма и вътрешни кръвоизливи. Още не е дошъл в съзнание. — Пое дълбоко въздух и бързо продължи: — Налага се да ви кажа, че състоянието му е критично.
Роук затвори очи. Раменете й се отпуснаха. След малко отвори очи и кимна.
— Мога ли да ви бъда полезна с нещо?
Нямаше с какво. Лекарката каза, че трябва да проследи прехвърлянето на пациента в интензивното отделение, и изчезна зад вратата на спешна помощ.
Без да разменят нито дума, Харди и Роук седнаха на столовете в чакалнята. Харди с изненада осъзна, че не са сами там — срещу тях млада чернокожа люлееше бебето си и гледаше празно в пространството пред себе си. Възрастен азиатец четеше вестник.
Някъде отзад до тях долетя изпълненият с болка стон на млад човек, воят на сирени се чу някъде наблизо в мрака.
След минута се появи санитар, който носеше голяма пластмасова торба. Огледа се и се приближи до тях.
— Вие ли сте с господин Фрийман? Нося някои от личните му вещи, които може би ще искате да приберете.
Роук се протегна да вземе торбата и Харди едва сега забеляза пръстена — беше с два пъти по-голям диамант от камъка на Франи, шлифован съвсем наскоро и блестящ. Тя отвори торбата, надникна вътре, после пак я затвори.
— Хубавият му костюм — каза тя сякаш на себе си. — Аз му го бях купила. — Обърна се към Харди и устните й потрепериха, тя ги прехапа и промълви: — Как е могло да се случи? Кой го е направил?
След една безсънна нощ, първата спирка на Харди към шест часа сутринта бе отново болницата. Бе много преди часовете за посещения и макар да не вярваше да успее да влезе да види Фрийман, знаеше, че ще получи повече сведения, ако поговори с някого на живо, отколкото по телефона.