Бе чула думата „в безсъзнание“, разбира се, но не бе осъзнала, че Фрийман е в състояние на кома. Призна това на Харди четирийсет минути по-късно, преди дори да е докоснала чашата си с вино, докато тихо плачеше в сепарето им в задната част на „Фиор д’Италия“.
— Аз дори не можах да го видя. Не съм виждала друг човек с толкова бинтове. Цялото му лице…
Очите й го умоляваха, сякаш се надяваше, че той може някак да оправи нещата. Харди знаеше, че тя се опитва да подреди впечатленията си, но я бяха атакували твърде жестоко, за да успее. Покри с длан ръката й върху масата, Франи просто имаше нужда да поговори.
— Не се е случило с мен, но се чувствам толкова наранена. Не мога да си обясня как е възможно да се случват такива неща.
— Почти същото каза и Джина.
— Горката Джина! След годежа…
Тя прекъсна думите си по средата, докато тактичният сервитьор поднасяше питиетата им, извърнал поглед от Франи. Харди бе поръчал „Пелегрино“. Сервитьорът си записа скромната им поръчка. Щяха да си поделят един рибен ордьовър и чиния спагети карбонара. Той се оттегли бързо, защото усети, че моментът не е подходящ нито за многословия, нито за пазарлък на тема специалитетът на вечерта.
— Нямам апетит — каза Харди. — Освен може би да убия онзи, който е причинил това на Дейвид.
— Мислиш ли, че това ще помогне?
— Не виждам как би могло да навреди. — Харди не се шегуваше. Не му бе останало никакво чувство за хумор. Със стисната челюст и с поглед, вперен право напред, той въртеше чашата си с вода. — Кучи синове! Ако си мислят, че така ще ме пречупят, правят най-голямата грешка в живота си.
— За кого говориш? Мислех си, че никой не знае кой го е извършил.
— Никой не знае.
— А кой се опитва да те пречупи?
Неволно бе изпуснал нещо, което би предпочел да запази за себе си. Устата му се сгърчи в лека гримаса, Франи познаваше жестовете му и усещаше, че е на път да изгуби контрол над гнева си.
— Дизмъс?
Той хвана чашата си и я пресуши до дъно.
— Не зная дори как бих могъл да ги намеря.
— Кое да намериш?
— Доказателствата — той възмутено поклати глава. — Трябва просто да отида и да ги поразтърся.
— Определено не е добра идея. Ако те са причинили това на Дейвид…
— Точно на това разчитат. Всички са подплашени и не смеят нищо да направят.
Франи се наведе към него:
— Наистина ли знаеш кой го е направил?
— Имам някаква представа. Може и да се лъжа, но се обзалагам, че съм прав.
— Тогава кажи на полицията. Зная, че ще проверят. Познават те.
— Аха. Ти и аз може би си спомняме какво ченге бях и какъв неотстъпчив прокурор станах после, но това отдавна е минало. Сега съм адвокат по защитата. Вече не съм на тяхна страна…
— Няма страни. Който и да е пребил Дейвид…
Но той поклати глава:
— Според най-доброто предположение на ченгетата, онези, които са пребили Дейвид, са или шайка хлапета, или добре координирана банда побойници, които обаче не са откраднали нищо. Някоя от тези версии да ти се струва дори и малко правдоподобна?
— Не.
— Какво остава тогава?
— Някой с мотив.
— Точно така. Някой, който може да изгуби трийсет милиона долара, ако Дейвид го изправи пред съда.
— Онзи от вашето дело, как му беше името?
— Уейд Панос. Добър човек. Частно ченге. Стълб на общността.
— Той не пребива хора, Дизмъс. Това също не звучи правдоподобно.
— Няма нужда да го прави. Има си хора за тази работа.
— Тогава се връщаме пак в началото. Кажи на полицията.
Харди се опита да се успокои, като въздъхна дълбоко.
— Не, връщаме се пак в началото. Аз съм адвокат.
— И какво означава това?
— Това означава, че ти, гражданката Сузи еди-коя си, можеш да отидеш при ченгетата, когато ти се случи нещо неприятно, и да споделиш с тях защо подозираш, че определени хора са виновни за случилото се, а полицаите ще те изслушат непредубедено. Но ако аз, някакъв кретен адвокат по защитата, си позволя да кажа нещо, то първо ще трябва да си пробие път през призмата на съмненията. Особено ако обвинявам някого, който стои срещу мен в съда. Ти ме познаваш като грижовно човешко същество и може би не си даваш сметка, че всъщност всяка изречена от мен дума е изгодна лъжа, а всеки мой добронамерен жест — цинична манипулация.