— Мисля, че преувеличаваш.
— Не много.
— Ейб не гледа на теб по този начин.
— Може би не през цялото време, но сигурно ще си спомниш, че е имало такива моменти. Дори с Ейб това се е дължало на същото нещо, на дълбоко вкоренената липса на доверие към адвокатското съсловие. Още щом вляза през вратата, въпросът е какво целя. А какво правя всъщност? Изобщо не си задават този въпрос. Дори не им минава през ум мисълта, че бих могъл да им дам нещо напълно безплатно, нещо, което да им помогне. Ако пък случайно ги споходи такава мисъл, просто ще я отхвърлят. Освен това, Ейб в действителност вече не е ченге.
Тя се намръщи при тези думи.
— Обзалагам се, че би ти помогнал, ако го помолиш.
— Много е смешно да твърдиш това, след като точно този следобед го помолих, но той не ми помогна.
Франи се намръщи още повече.
— Какво точно му каза? Може би не е разбрал, че става дума за нещо лично?
Харди вдигна леко рамене.
— Разбра, че става дума за Дейвид. Това е повече от достатъчно. Знае, че сега аз работя по това дело. Той самият всъщност насочи подозренията ми към Панос.
— Значи ти е помогнал.
— Да, дотолкова. Но няма да се бърка на другите ченгета, категорично. Ясно и безапелационно. Не било негова работа.
Сега Франи бе започнала да върти чашата си.
— А кой е следовател по случая на Дейвид? Говори ли с него?
Харди изненадано се облегна назад в стола си. Понякога най-очевидните решения ни убягват. Всичко, което бе разказал на Франи за предубедеността на ченгетата към адвокатите, беше вярно, но тази сутрин той бе срещнал сериозна готовност за съдействие от страна на Хектор Бланка. Може би инспекторът щеше да се окаже изключението, което потвърждава правилото.
Когато разговаряха за Фрийман, Харди изобщо не бе споменал Панос, защото тази идея му се струваше налудничава и недоказуема. После обаче бе разбрал за Мат Крийд, а той безспорно бе свързан със Специалния патрул. Не беше много, но ако Бланка наистина искаше да залови нападателите на Дейвид — което не бе никак сигурно — Харди можеше да го накара да го изслуша с помощта на подходящо открито отричане от права.
— Какво? За какво се замисли? — попита Франи.
— Понякога си гениална. Права си. Човекът по случая на Фрийман — казва се Бланка — може би ще се поразрови.
— Защо не, Дизмъс? Нали това му е работата?
— Да — отвърна Харди. — Точно така. И познай какво? Дори да не си я върши, това му е работата.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа следното — да допуснем, че някой е набил съседа си или че е имало сбиване в някой бар. И в двата случая, както и в повечето от случаите му, Бланка има жертва и заподозрян с мотив. При случаи на насилие, какъвто е този на Фрийман, и оставяйки настрани мен и моите идеи по въпроса, вероятността да бъде открит извършителят е почти нулева, така че всяка минута, която отдели за него Бланка, е чиста загуба на време.
Франи се взираше безутешно в покривката.
— И дори да го открият, това няма да помогне на Дейвид, нали?
При тези думи, които казваха цялата истина, Харди осъзна безсмислието на досегашния им разговор и тежко въздъхна.
Сервитьорът донесе поръчката на една потънала в тишина маса. Той усети настроението и не каза нищо. Провери мълчаливо кошничката с хляб и постави по средата чинията с ордьовъра — маслини, жълти и червени печени чушки, аншоа, колбас и патладжани. Ресторантът бе едно от любимите им места, а ордьовърът се бе превърнал в традиционното блюдо, с което започваха вечерите си тук, но сега никой от двамата не посегна към него. След минута Франи отпи малка глътка от виното си.
— Срамота е да дойдеш на такова хубаво място и нищо да не хапнеш. Да помолим ли да ни го опаковат за вкъщи и да си тръгваме?
Но те не успяха да се приберат направо у дома.
Бяха паркирали три пресечки по-нагоре, на едно тъмно разклонение на площад „Юниън“ точно над „Грант“. Вятърът ги пронизваше, въпреки че се бяха притиснали един в друг, и те ходеха приведени. Не се оглеждаха, нито пък обръщаха някакво внимание на ставащото около тях, докато не стигнаха до колата.
Харди караше петгодишна хонда, на която бе махнал алармата, тъй като алармите се включваха само по погрешка, а не когато трябва наистина да бият тревога.
Този път обаче алармата щеше да е от полза.
Предното стъкло бе цялото натрошено. Виждаха се четири или пет места на удар — на две от тях защитното стъкло бе пробито. Останалата му част изглеждаше като паяжина от пукнатини — белите нишки просветваха на мътната светлина, идваща откъм площад „Уошингтън“ малко по-надолу по улицата.