— О, боже! — възкликна Франи и закри с ръка устата си.
Харди не я чу. Бе сграбчен в лапите на собствената си реакция — истински въртоп от необуздана лудост. Той се завъртя, обзет от гняв и отчаяние, после се завъртя повторно и стовари юмрука си върху стъклото. По улицата и в колата се посипаха още стъклени парченца. Изруга и притисна до тялото си кървящия юмрук, после отново го стовари върху стъклото. След като първият прилив на гнева му се уталожи, той се подпря със здравата си ръка на капака на колата. От устата му излиташе стакато от накъсано и отчаяно вдишване и издишване.
Франи се бе опряла на някаква стена. Трепереше въпреки дебелото палто и не можеше да определи дали причината е режещият вятър, или смразяващият страх. Реакцията на съпруга й я сепна и й се стори дори по-лоша от вандалската постъпка, която я бе предизвикала, защото лудостта и насилието му бяха неприсъщи. При нормални обстоятелства нещо подобно — един счупен прозорец — би изкарал, разбира се, Дизмъс от кожата му, но след моментния изблик на гняв, той би погледнал на нещата откъм смешната страна. Но в никакъв случай не би постъпил както преди малко. Каквото и да означаваше това, то бе разтърсило Дизмъс до основи.
Тя се приближи плахо, пресегна се и докосна за малко стъклото с пръст — то изшумоля почти като целофан и няколко стъкълца се посипаха по таблото вътре. Франи несъзнателно отстъпи крачка назад, после още една.
— Дизмъс, какво е това?
Лицето му се изкриви в гримаса, когато отговори:
— Това — каза той, — е предупреждение.
— Какво предупреждение?
— Към мен. За процеса.
Тя не знаеше какво да каже. Явно случилото се с Дейвид му бе повлияло. Естествено беше да му хрумне нещо такова, но на нея й се струваше, че не трябва да е толкова уверен в твърдението си. Моментът обаче не бе подходящ за спорове или за обсъждане. Той бе твърде раздразнен и ръката очевидно го болеше. Тя се приближи до него и сложи ръка на гърба му.
— Как е ръката ти?
Франи пое нещата в свои ръце, отвори вратата откъм мястото до шофьора и помогна на Дизмъс да седне. Накрая и двамата се настаниха в колата срещу вятъра. Пуснаха двигателя, за да се постоплят. Дизмъс седеше до нея мълчаливо, държейки наранената си лява ръка. Накрая тя се осмели да проговори:
— Трябва да се обадим на полицията.
Това не беше въпрос, не последва и отговор, Франи извади мобилния си телефон, обади се и съобщи за случилото се и за местонахождението им. После звънна на брат си и го попита дали би могъл да дойде да ги вземе. През цялото време Харди стоеше като истукан на седалката в колата. Взираше се право напред през калейдоскопа от натрошено стъкло.
Тъй като и без това патрулираха в Норт Бийч, полицаите дойдоха на мястото за десетина минути. Когато видя синьо-червените лампи на полицейската кола да се подават иззад ъгъла, Харди вече бе в състояние да се изправи срещу друго човешко същество и да поговори с него що-годе смислено. Двамата с Франи излязоха от колата, когато полицаите — Реяс и Симс, както пишеше на табелките им — се приближиха към тях.
Беше повече от очевидно какво се е случило и полицаите взеха показанията им професионално и дори със съчувствие. Симс отиде до полицейската кола да се обади на пътна помощ, а Реяс обиколи тяхната кола, като си светеше с фенерче. Спря и се наведе да огледа по-добре предния капак.
— Това ми прилича на кръв — каза.
— Кръв е — отвърна Харди. — Моята. Избухнах и ударих с юмрук стъклото. — Той протегна напред ръката си. — Не е най-добрият момент в живота ми, нито пък най-умният.
Реяс кимна и се обърна към Франи.
— Госпожо, не е имало сбиване помежду ви, нали? — попита той.
Този въпрос я изненада и тя инстинктивно погледна към Харди, преди да отговори.
— Не, сър. Тъкмо се прибираме от вечеря навън, както ви казахме. Във „Фиор д’Италия“.
Полицаят явно обмисляше нещо. Заобиколи предницата на автомобила и насочи фенерчето си към тях.
— Госпожо Харди, бихте ли ме придружили до нашата кола? — попита той.
Тя пак погледна към Харди и той, въпреки че не бе доволен от развитието на нещата, й кимна.
Обърна се и ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха. Харди знаеше какво става. Полицай Реяс искаше да остане насаме с Франи и да я поразпита, без съпругът й да има възможност да се намеси или да упражни принуда. Той искаше също така да има по-добра видимост — патрулната кола бе паркирана точно под уличната лампа, — защото там щеше да може да я огледа по-добре за евентуални белези от побой. Ако излезеше, че счупеното стъкло е резултат от битово насилие, щяха да му сложат белезници и да го откарат в управлението. И съвсем правилно, помисли си Харди.