Само че нямаше да открият нищо подобно.
Ръката му пулсираше. Сведе поглед към нея, опита се да я свие в юмрук и осъзна, че може би си е счупил някоя костичка на кутрето. Кървенето бе спряло, но въпреки студа ръката му бе силно подута. Струваше му се, че болката и неприятностите, които сполетяха него и Франи, са двойно и справедливо наказание за това, че се е държал като пълен глупак.
Обзе го нечовешко, почти мъртвешко спокойствие. Той знаеше без капчица съмнение какво се бе случило тази нощ. Бе свързано с Дейвид, а вероятно и с Крийд. Избухването му преди малко бе неправилна проява на безпрецедентния му гняв. Спокойствието щеше да му послужи по-добре.
Той погледна към отсрещната страна на платното. Реяс и Симс разговаряха с Франи и за щастие, помисли си Харди, неговата червенокоса, пламенна жена, този път успяваше да обуздае прословутия си темперамент. След около три минути полицаите я придружиха до мястото, където ги чакаше Харди. Явно Франи им беше обяснила, че Моузес е тръгнал да ги прибере.
Но те още не бяха приключили. Симс бе извадил един бележник.
— Господин Харди, съпругата ви ни каза, че имате някакви подозрения кой би могъл да е извършил това.
Харди се опита гласът му да звучи добросърдечно:
— Да, имам някакви. Подсъдим. Ако го осъдят, с бизнеса му е свършено.
— Искате ли да ни кажете името му?
— Бих могъл да ви го кажа, но е безсмислено. Едва ли го е направил лично, вероятно е изпратил някой от хората си. — Харди пое дълбоко дъх, за да запази спокойствие. — И няма да намерите никакви улики. Нищо не са пипнали. Стъклото изглежда обработено с традиционния тъп предмет. — Той посочи стъклото: — Вижда се къде са нанесени ударите.
— Да, господине — рече Симс. — Но ако искате да отбележим нещо по-специално в рапорта си, сега е моментът. Както сам казахте, едва ли ще стигнем далеч в разследването на инцидента, но е добре да имаме някакво име, ако се случи нещо друго. Ако ни повикате и кажете: „Това се случва за втори път“, някой може да се зачуди защо не сте съобщили имена първия път.
— Как така „ако се случи нещо друго“? — попита Франи.
Ченгетата се спогледаха. Думите бяха пределно ясни. Харди им спести труда да отговарят.
— Нищо няма да се случи — каза той на жена си. — Ще видят, че не могат да ме сплашат, и ще се откажат.
— Както стана и с Дейвид ли? — попита тя с рязък тон.
— Кой е Дейвид? — попита Реяс.
Харди отговори с въздишка:
— Моят партньор в този процес. Дейвид Фрийман. Пребиха го миналата нощ. Още е в болница.
— В кома — добави Франи. — Състоянието му е критично.
— Реяс и Симс тихо размениха няколко думи. Накрая Симс почука по бележника си:
— Може би няма да е зле, ако ни дадете име — каза той.
Моузес Макгайър пристигна малко след колата на пътна помощ и когато откараха хондата на семейство Харди, той настани двамата съпрузи в кабината на пикапа си. Пътуването обратно от Норт Бийч не бе весело, но Моузес ги придума да се отбият в неговия бар, за да се навечерят и да се успокоят. Снабди сестра си с чаша вино, оказа първа помощ на Харди и след това му връчи двойно мартини. Вече не бяха чак толкова напрегнати. Ядяха ордьовъра си от „Фиор д’Италия“ на една от масичките в задната част на „Литъл Шамрок“. Макгайър пресуши своя скоч.
— Имам идея — каза той.
— Идеите са нещо хубаво. Бих си поръчал една идея — отвърна Харди.
— Пол! — викна Макгайър към бармана, вдигна празната си чаша и му я посочи. После пак се обърна към Харди. — Къде живее Панос?
— А-а — поклати глава Франи, — лоша идея.
— Не съвсем — настоя Моузес.
— Не съвсем, друг път! Няма да наливаме масло в огъня.
— Защо? Защо не? Идеята е добра. Да наминем край тях, да потрошим някой и друг прозорец, да се позабавляваме.
Харди дъвчеше замислено една маслина.
— В това има някакво необяснимо очарование.