— Особено ако го направя, без да ви казвам. — Макгайър все повече се разпалваше от тази идея. Усмихна се на сестра си.
Тя остави на масата чашата си и каза твърдо:
— Дори не си го помисляй. Сериозно ти говоря, Моузес.
Тя се обърна към Харди за подкрепа, но той само сви рамене.
— Не мога да го държа под контрол, Фран. Той е голямо момче.
— Точно така, ключовата дума е момче — каза Франи и после се обърна към брат си: — Няма да ти позволя да го направиш.
Макгайър получи новото си питие. Обслужващият персонал в „Шамрок“ явно беше много любезен с него. Той обаче не изпусна нишката на разговора.
— А какво предлагаш ти?
Въпросът му сякаш я смути.
— Нищо не предлагам. Полицаите казаха, че ще се поразтърсят.
Макгайър й отвърна с дълбок и дрезгав саркастичен смях.
— И когато не открият нищо, тогава какво?
— Може би ще открият нещо — каза Франи.
— Тя е права — подкрепи я Харди. Бе си взел дозата напрежение за тази вечер. Моузес и Франи наистина изглеждаха настръхнали за кавга и той реши да ги поуспокои: — Може би ще успеят, Моузес. Възможно е.
С няколкото уискита зад гърба си, Моузес стрелна Харди с хладен поглед.
— Предател. И как, по дяволите, ще стане това? Един от хората на Панос си е оставил визитката в канавката край пътя ли? — После се обърна и към двамата: — Гледайте реално на нещата бе, хора. Вече ми казахте, че нямат никаква представа кой е пребил Дейвид, а той е сравнително важна клечка. Мислиш ли, че ще си дадат труд да се занимават с глупавата ти кола? Това, мои наивни приятелчета, просто няма да се случи.
— Колата ми не е глупава — отсече Харди. — Всъщност, като се позамисля, тя е по-умна от някои от моите клиенти.
— Давай, Дик. Прави си майтап от това. Аз не мисля, че е смешно — каза Макгайър, сложи лъжица патладжани върху парче италианско хлебче и го натъпка в устата си. — Тези бандити наистина ме изкарват от кожата.
— Усетих — Харди работеше върху новооткритото си спокойствие. Той сложи ранената си ръка върху коляното на Франи и я дари с една крива усмивка. — И ние сме ядосани, признай си.
— Но не сме тръгнали да му чупим прозорците! — отвърна тя. — Иначе ставаме същите като него.
— Не, сестричке, не ставаме същите. — Преди Виетнам да убие учения в него, Макгайър бе получил докторска степен по философия в Бъркли. Той продължи: — Има една малка разлика.
— Не. Няма разлика. И не ме наричай „сестричке“!
— Добре, пропусни „сестричката“, но не ми разправяй, че нямало разлика.
Усилията на Харди да предотврати словесната престрелка между брата и сестрата не пожънаха успех. Задната част на „Литъл Шамрок“ бе доста тясна — към три метра дълга и три и половина широка — и гласът на Макгайър кънтеше между стените, като заглушаваше дори джубокса.
— Има огромна разлика, мътните да го вземат! И знаеш ли каква е тя? Те започнаха първи! Какво ще кажеш по този въпрос? — Той насочи показалец към сестра си със сключени вежди и потъмнели очи. — Те първи те нападнаха. Ако не мислиш, че това е огромна разлика, значи ужасно грешиш, мамка му!
— Спокойно, Моузес. Просто си говорим — намеси се Харди.
Макгайър се нахвърли върху него:
— А ти какво си помисли, че правим? Някой да е почнал да раздава юмруци? Не мисля. Но не ми разправяйте, че сме като тях, защото това са пълни дивотии! По нищо не си приличаме!
Франи явно бе навикнала повече от Харди на изблиците на гняв от страна на Макгайър, а той бе виждал доста такива избухвания. Тя стана, седна до брат си и го прегърна през раменете.
— А хората се чудят как съм станала толкова сприхава — каза тя и го целуна по бузата. — Не си като тях, съгласна съм. Само не отивай да стреляш по нечии прозорци.
Все още не напълно умилостивен, Макгайър тежко се наведе напред. Пресегна се към чашата си, вдигна я, после я сложи обратно и пак се облегна назад. След още една минута се наведе и целуна сестра си.
— И без това нямаше да стрелям — каза той и се усмихна. Битката бе приключила. — По-скоро си мислех за прашка.
14
Обаждането бе прието в „Убийства“ в 4:38 сутринта. След като изслуша първоначалните данни по случая, Пол Тию реши, че знае за какво става дума. Въпреки това, следвайки собствените си съображения, сред които не на последно място беше гордостта му от работата, той започна разследването методично и подредено, както бе обичайно за него. Трябваше първо да отиде на местопрестъплението и сам да си направи изводите.