И без това Джърсън едва ли щеше да му е благодарен, ако му се обадеше в този час на денонощието. Ако местопрестъплението изглеждаше така, както можеше да се очаква от съобщението — двойно убийство или убийство и самоубийство, — следователският екип едва ли щеше да напредне много, докато стане приемлив час да позвъни на лейтенанта.
В студеното, тъмно утро, Тию напусна Съдебната палата през централния вход. Две полицейски коли бяха паркирани отсреща на „Брайънт“, точно пред стъпалата — бледа светлинка на запалени цигари блещукаше в предната. Тию не искаше да губи дори няколкото минути, колкото щеше да му отнеме да отиде отзад и да вземе полагащия му се форд „Таурус“. Той се приближи до шофьорското място и залепи значката си на стъклото. Стъклото се спусна сред облак цигарен дим и пара от горещо кафе.
— Съжалявам, че ви прекъсвам почивката, колеги, но имам съвсем топло убийство на осем преки оттук, а ми се искаше да съм там още преди десет минути. — Той удари тавана на колата. — Колко бързо може да върви това чудо?
Сирените виеха по целия път — Тию не мислеше, че пътуването в патрулна кола изключва малко забавление. Стигнаха на адреса за по-малко от пет минути. Две други патрулни коли бяха вече паркирани на улицата, но нямаше и следа от микробуса на патолога, нито пък от екипа следователи.
Сградата нямаше претенции да се различава с нещо от останалите стари и безвкусни четириетажни блокове в квартала. С общия си вход, жълтеникава боя и графити във всякакви цветове и стилове, блокът се гушеше безименен сред сродните нему съседи, един от друг по-потискащи. Тию знаеше, че и апартаментите си приличат — един от друг по-мизерни. Петносани стари матраци без покривки, потрошени мебели без тапицерия, голи стени и отлепени, висящи на ленти тапети, които никой не си и помисляше, а още по-малко си даваше труда да свали. В кухните мръсни чинии вероятно стояха натрупани в мивките и къде ли не, печките бяха покрита със стара мазнина и загоряло, а хладилниците бяха развъдници на плесен. Смрадта в стаите — на цигари, на урина, на алкохол, на повръщано, на прогнило и на мускус — никога нямаше да се разнесе.
При случай на убийство сержантът от районното управление бе длъжен да осигури охраната на мястото, докато пристигне инспектор от отдел „Убийства“. Този път бяха действали по правилата и сержант Р. Пенроуз, както пишеше на табелката му, от полицейското управление на Тендърлоин стоеше на входа и разговаряше с друг униформен патрул. Бяха се скрили от вятъра зад отворената врата на входа.
Тию се представи и забеляза израза на облекчение, който се изписа на лицето на Пенроуз — вече не носеше пряка отговорност за мястото. Тию прецени, че сержантът е негов връстник, към трийсет и пет годишен, но някаква скована нервност беше причина да изглежда по-млад.
— Това е полицай Лундгрен — каза той. Въпреки че Тию бе нетърпелив да влезе вътре, той знаеше, че е добре да започне от самото начало. — Той и неговият партньор в колата са приели първото оплакване.
В тази част на града обажданията в полицията бяха необичайно явление и този факт сам по себе си събуди любопитството на Тию.
— Кой се е оплакал и за какво? — попита той.
— Хазяйката — Лундгрен посочи към сянката зад гърба си, където дребна азиатка в дебело палто стоеше до стълбището. — Госпожа Чу. Английският й не е много добър, но явно се опитвала да спи…
— Извинете — прекъсна го Тию и се обърна към сержант Пенроуз, — ще се опитам да поприказвам с нея.
Пенроуз кимна. Ако бе изненадан, не го показа. Махна на госпожа Чу да се приближи. Тию не бе висок мъж, но госпожа Чу не стигаше дори до раменете му. Изглеждаше около шейсетгодишна и когато излезе от сенките, Тию забеляза износеното й палто, изтънялата, къса прошарена коса, червените маратонки. Тя, подобно на Пенроуз, излъчваше изтощение.
Това е, помисли си Тию. Тук всички приличат на призраци.
Той се обърна към нея на китайски, който владееше добре, и при звука на познатите звукове, жената се поотпусна. Каза му, че гледала телевизия, не спяла, както бе предположил полицай Лундгрен. Опитвала се да заглуши силното радио, което свирело точно под жилището й. Обикновено наемателите под нея били тихи и вежливи, но днес явно празнували нещо. Прибрали се малко след полунощ — да, според нея били няколко души, поне трима, а може би и повече — и първо пуснали радиото, много силно. Не можела да чува телевизора си заради крещящото радио. Шумът обаче бил част от живота в тази сграда и хората гледали да не се бъркат в чуждите работи. (Тию знаеше, че прекъсването на нечий „купон“, иначе казано — наркотици или секс, или и двете — бе една от честите причини за насилие в Тендърлоин.) Освен това един от мъжете долу бил много едър и на нея не й се искало да го разгневи, затова дълго отлагала. Накрая, преди около час, й се приспало и тя почукала на вратата на долния апартамент.