Обаче никой не отворил, въпреки че радиото продължавало да гърми. После повикала полицията и те…
Тию поблагодари на госпожа Чу и се обърна към сержант Пенроуз:
— Най-добре да влизам вътре. Очаквам патолога и следователите да дойдат всеки момент. Няма да можете да си отелите, сержант. Съжалявам.
— И бездруго скоро няма да мога да спя спокойно — каза Пенроуз. — Всеки път, когато затворя очи… — Той спря и посочи към затворената врата. Отново този страх. Сержантът протегна длан и докосна ръката на Тию — драматичен жест, при това неподобаващ на едно ченге.
— Пригответе се — каза му, — гледката е ужасна.
Зората му устрои засада.
Тию отвори вратата, светлината вътре го заслепи след мрака навън, и той си каза, че жилището изобщо не е ужасно, а е много добре поддържано — цветята, полираните повърхности, усещането за чистота и ред, да не говорим за съчетаните с вкус мебели, хубавите списания, репродукциите в рамки по теракотените стени. Само минутка по-късно той гледаше с присвити очи към синьото небе през задния прозорец, който гледаше към една уличка. Въпреки че бяха изминали повече от три часа, Тию не бе успял да свикне с гледката на касапницата в спалнята зад него.
Не бе прав, че екипът от следователи няма да е свършил почти нищо, докато стане време да се обади на Джърсън. Те вече привършваха работата си. Искаха да откарат телата, но колкото и да не му се искаше да им откаже, направи точно това. След като бяха поработили тук доста време, някой бе отворил задните прозорци и входната врата и температурата бе около нулата, въпреки че на Тию му се струваше непоносимо горещо.
Знаеше, че е време да се обади на Джърсън, но за всеки случай погледна часовника си. Обърна се и реши да излезе за малко — искаше да се измъкне от тази стая — и да се обади в отдела от някоя от патрулните коли или от линейката. Стъпваше внимателно, за да избегне кървавите локви, и се опитваше безуспешно да извърне очи от тази потресаваща картина.
Преди да излезе от стаята, го спря Ленард Фаро. Той бе главният следовател. Беше слаб и напрегнат и наскоро бе започнал да отглежда малка туфичка косми под долната си устна, която наричаше „муха“. И двете му уши бяха пробити, дясното — на две места. Нямаше трийсет, но заради професията си живееше с мисълта, че е видял всичко на този свят. Дори днешната безкрайно ужасяваща сцена не предизвика никакъв отклик от негова страна и Тию се зачуди дали причината за това е чувството му за самосъхранение. Той самият се опитваше да се държи професионално, но знаеше добре какво се крие зад тази маска. Може би Фаро просто бе по-добър от него, но малко човешки същества биха се сдържали да не повърнат при вида на подобна касапница.
Но Фаро явно се държеше мъжки. Със сигурност по-мъжки от Тию. Двамата бяха прекарали предната нощ в пълзене по улицата, където бе застрелян Мат Крийд, затова още щом пристигна, Фаро поздрави Тию с обичайното: „Трябва да спрем да се виждаме по такива поводи“. Но това беше преди да види телата.
Сега, след като ги бе видял, в гласа му звучаха нотки на подобаваща сериозност, но не и на лично отвращение. Внезапно Тию осъзна каква е причината — Ленард Фаро не бе уплашен. А беше много трудно да не си такъв.
— Имаме хладилна камера, Пол. Все още ли държиш да ги оставим, както са?
— Да — отговори Тию. — Ей сега ще звънна на Джърсън. Не мисля, че час-два още могат да им навредят.
Фаро хвърли безчувствен поглед към стаята.
— Не. Ще се запазят. Но екипът ще иска да ги опакова и… — той прекъсна, като забеляза гневното и упорито изражение на Тию. — Искам да кажа, че това им е втора нощ. Хората са изморени. Запечатали сме мястото. Да дойдем по-късно или пък да пратим дневната смяна да опакова и откара телата? Какво ще кажеш?
Тию знаеше, че може да му се стори деспотичен. Насили се да се усмихне и посочи към входната врата.
— Да излезем за малко да подишаме чист въздух, а?
Когато стигнаха вратата и спалнята остана извън полезрението им, Тию усети, че се владее много по-добре.