— Благодаря, Бари. Задължен съм ти. Но сега нещата са в твоите ръце. Аз съм вън от играта.
— Може би. Но си оставям правото да се обърна към теб, ако оплета конците. Става ли?
— Става.
Когато затвори телефона, Глицки остана неподвижен, извърнат настрани от бюрото си, вперил поглед през прозореца към слънчевия следобед. Чу как вятърът свисти зад ъгъла на сградата. Въздъхна дълбоко. Въпреки милите думи, които си бяха разменили, Глицки почувства как горчивата истина се спуска над него като саван — в действителност кракът му никога повече нямаше да стъпи в отдел „Убийства“. На никого нямаше да се налага да го държи настрана. Това беше краят, свършеният факт.
След минута той завъртя стола си, стана и отиде в стаята с принтера, за да нагледа как върви отпечатването на фишовете със заплатите. Трябваше да са готови до утре сутринта. Това бе приоритетът му сега, най-важното му професионално задължение — да се погрижи фишовете да са готови навреме.
15
Трескавото обаждане на Мишел бе прието от Джон в „Ноев ковчег“ в задрямалия следобед. Имаше само един клиент, петдесетинагодишен фалирал бизнесмен на име Уейн, и той го изрита, като се престори, че му е зле. Налагаше се да затвори. След като заключи вратата след Уейн, Холидей взе всички пари от касата, отиде до задната стаичка и отключи долното дясно чекмедже на бюрото си. Там имаше един автоматичен „Валтер“, трийсет и осми калибър, увит в изцапана със смазка стара фланелка, а също и четвърт кутия с амуниции, които бяха поне на шест години, ако не и на повече. Бе купил револвера преди петнайсет години, когато отвори аптеката си — не си спомняше кога за последен път беше ходил на стрелбището или пък си бе купувал амуниции. През всичките тези години не му се удаде случай да го извади, пък дори и само за да го размаха пред някого.
Но сега с цялата си душа усещаше, че има нужда от него. Той зареди пълнителя и свали предпазителя. Пъхна револвера в колана си, а куршумите — в джоба на коженото си манто. Излезе през задния вход, превъртя два пъти ключа в ключалката и тръгна бързо. Пристигна в дома на Мишел един час по-късно.
От час стояха затворени вкъщи, когато Мишел случайно забеляза пистолета. Оказа се, че тя определено не харесва оръжията. Не бе виждала такова нещо в къщата на родителите си, където бе отрасла. Нямаше да търпи оръжия и в собствения си дом. Искаше да предупреди Джон за полицаите, но не се бе замисляла какво всъщност означава всичко това, кой е човекът, с когото се е сближила.
Когато той се появи със зареден пистолет, тя изпадна в паника. Почувства се измамена.
Каза му да махне пистолета, че не се нуждае от него тук и че тя няма да го търпи в своя апартамент. Ако държи на оръжието си, трябва да напусне. В крайна сметка Мишел неохотно се съгласи да направи компромис — той обеща да изпразни пълнителя и заедно с амунициите да го скрие от погледа й в едно от чекмеджетата в спалнята. Тя си даде сметка, че се е съгласила не защото искаше, а защото внезапно част от нея бе изпитала страх от него.
В началото той я привличаше — още я привличаше, — защото бе предпочела да пренебрегне различните знаци, че той вероятно, дълбоко в себе си, не е човекът, за който се представя. Сега обстоятелствата я принуждаваха да приеме факта, че Джон може би е истински престъпник. Жалкият му бар, номадският начин на живот, приятелите — бивши затворници, пиянството, процесът срещу самия него. Бе обяснил тези тъмни страни от живота си с лековато и многословно нехайство и тя искаше да му вярва, заради силното привличане между тях.
Дълбоко в себе си той несъмнено беше раним. Бе преживял невероятна болка и самота след загубата на жена си и на детето си. Умът му бе остър като бръснач. Можеше да бъде много забавен. Беше пламенен любовник. Мишел бе убедила себе си, че през повечето време той съзнателно прикрива добротата си от околния свят, защото иначе хората щяха да се възползват от нея. По същия начин постъпваше самата тя спрямо физическата си красота. Затова го и разбираше — защитна мимикрия.
Но сега, сега той бе дошъл в най-скъпата, в най-личната й територия със заредено оръжие. Полицаи от отдел „Убийства“ претърсваха дома му. Колко сляпа е била?
Тя не само му бе помогнала да избяга, беше му дала и подслон.
След като скри оръжието, той се приближи до нея. Тя стоеше до прозореца и гледаше към улицата, разтворила щорите с пръст. Когато я обгърна с ръце, усети как тялото й се стегна.