— Какво има?
Тя пусна щорите, освободи се от прегръдката му, отстъпи встрани и се обърна с лице към него.
— Нищо, Джон. Какво би могло да има?
Той поглади мустака си.
— Махнах пистолета, Мишел. Постъпих, както пожела.
Тя скръсти ръце.
— Къде ходи в петък вечерта?
Той наклони глава.
— Какво беше петък?
— Нощта след четвъртък, преди седмица. Когато си тръгна. Зная, че си спомняш. Китайския квартал. Къде беше?
— Не зная. Вкъщи, предполагам — опита се да прозвучи небрежно той. — Не мога да повярвам колко хора се интересуват къде съм бил през всяка една от нощите на последната седмица. Може би трябва да разпространя календар със седмичната си програма.
— Или пък просто да ми отговориш.
— Отговорих ти. Не чу ли? Бях вкъщи.
— В петък вечерта?
Той се престори, че старателно отброява дните, за да е напълно сигурен.
— Да. Работих през деня, предадох щафетата на Клинт, ядох в „Литъл Джо“, прибрах се у дома, гледах телевизия, легнах си.
— Интересно — каза тя.
— Кое?
— Когато минах оттам днес, когато заварих там полицаите, събрах вестниците ти от стълбите. Бяха три — от петък, събота и неделя.
— Мишел…
Тя вдигна ръка.
— Недей. Не започвай. Излизам да се поразходя. Когато се върна, ти и пистолетът ти трябва да сте изчезнали.
Роук бе работила като адвокат-защитник двайсет и една от общо четирийсет и осемте си години. След като завърши колежа по право „Кинг“ към университета „Дейвис“, тя издържа изпитите и на двайсет и пет години започна работа в окръжната прокуратура на Сан Франциско. По природа бе склонна да защитава онеправданите, бедните, несполучилите в живота и родените без късмет, така че две години по-късно стана адвокат-защитник. Често се проваляше на новото си поприще, но това бе в реда на нещата — смяташе се, че адвокатите защитници по правило са губеща страна. (За голям успех се смяташе, ако такъв адвокат успееше да издейства на клиента си по-леко обвинение или осем години затвор вместо дванайсет.) След като тринайсет години бе работила за други адвокати или съвместно с тях, накрая тя реши да започне сама и се справяше изключително добре, като са занимаваше предимно с наказателни дела.
За разлика от Ленард Фаро, който си мислеше, че е видял всичко, Джина Роук наистина бе видяла всичко. Защитавала беше клиенти от най-ниските слоеве на обществото до образовани професионалисти и богати бизнесмени. Доколкото това бе възможно, тя се опитваше да ги опознае и като хора — домакини, превърнали се в убийци, деца, убили родителите си, наркомани, пристрастени към всички познати на човечеството видове дрога, хора, извършили сексуални престъпления — от най-обикновени особняци до най-извратени типове, крадци, изнасилвачи, мошеници, джебчии, крадци по магазините (огромен брой!), отрепки, гангстери, побойници. Милиони пияни шофьори. Нищо не можеше да я изненада. Хората бяха покварени, но трябваше да им бъде осигурена защита.
Такава бе системата. Нейната работа, животът й — като се опитваше да запази някакво равновесие между двете — беше да осигурява възможно най-добрата защита в рамките на закона на тези, които са пропаднали. Всеки си имаше свой демон, някои имаха по повече от един — от отчайваща нищета до сексуално насилие, от невиждана психическа травма до разглезеност и безотговорност. Тези демони изискваха да им се служи и жертвите им извършваха престъпления срещу себе си и срещу обществото, което ги бе осакатило и жигосало. Тя вярваше дълбоко, че престъпленията трябва да бъдат справедливо наказвани, но също така знаеше, че на престъпниците — човешките същества, извършили тези престъпления — трябва да се гледа милостиво, с разбиране за това, какво ги е довело до деянията им.
Затова сега Джина се чувстваше толкова объркана, толкова чужда на самата себе си. Наред с болката, към която изобщо не бе успяла да се приспособи, тя изпитваше желание за мъст към хората, които бяха сторили това на Дейвид — на Дейвид! — и то я подлудяваше в буквалния смисъл на думата.
— Само ако знаех кои са, Дизмъс. Кълна се в бога, ако бяха тук, пред мен, щях да ги пребия до смърт със собствените си ръце. При това с радост!
След като не бе успял да се съсредоточи върху работата си, Харди и днес си бе тръгнал по-рано. Кутрето и безименният пръст на лявата му ръка бяха бинтовани и шинирани, но останалите му пръсти лежаха сплетени на масата в малкото болнично кафене. Двете чаши стояха недокоснати пред тях.