— Мисля, че това е напълно нормално, Джина.
— Не и за мен, това искам да кажа. Чувствата ми са пълна противоположност на това, в което съм вярвала досега. Наистина бих убила тези кучи синове.
— Съмнявам се.
— Само почакай! — Тя вдигна ръце към лицето си и потърка с длани двете си страни. — Боже, какво приказвам! Загубила съм си ума, Дизмъс, наистина съм го загубила. Как да се справя с всичко това?
— Спала ли си изобщо?
Накъсаният й смях се превърна в жалостива кашлица.
— Съжалявам — каза тя, когато се успокои. — Не. Не можах да мигна. И при теб е същото, предполагам.
Не искаше да я товари със собствените си проблеми, с яростта и страховете си. Насили се да се усмихне.
— Изкарах тежка нощ, това е. Проблеми с колата. Виждала ли си го?
Тя кимна.
— Вече ме пускат винаги, когато може. За по час-два. Въобразявам си, че когато държа ръката му, той я стисва в отговор, но… — Тя поклати отчаяно глава и прехапа устната си. После прошепна, сякаш шепотът щеше да смекчи истината: — Бъбречната му функция се забавя.
— Лошо ли е това?
— Това е един от показателите, които следят. Разбира се, ако бъбреците откажат съвсем, ще бъде много лошо. — Тя затвори очи и въздъхна дълбоко. — Опитвам се някак да се подготвя. Чувствам се толкова… толкова безпомощна и така разярена. Стоя там и го моля, говоря му на глас, сякаш може да ме чуе, сякаш съм… — гласът й секна. Погледна към Харди и рече: — Не е нужно да слушаш това. Ти знаеш.
Той протегна ръка и я сложи върху нейната.
— Ти си голямо момиче, така че няма защо да ти го казвам, но ще е по-добре, ако успееш да поспиш. Особено щом не можеш с нищо да помогнеш тук.
— Все си мисля, че ще се събуди и ако мен ме няма…
— Ще го превъзмогне. Може дори и да не забележи. Не, не е така. Дейвид ще забележи… — той вдигна рамене. — И все пак.
— И все пак ти сигурно си прав. А, щях да забравя, сержант Бланка се отби за няколко минути. Каза, че е говорил с теб. Нямал много материал по случая.
— Все още няма. Поне преди половин час беше така.
Настъпи мълчание. Накрая Джина каза:
— Няма да открият нищо, нали? Чудя се дали не е бил някой, когото съм успяла да отърва. Дали не е някоя отрепка, останала на свобода, понеже съм толкова добър адвокат. Няма ли да е прекрасно?
Харди стисна ръката й.
— Твърде далеч отиваш.
— Не зная накъде отивам.
Харди се поколеба, после реши, че се познават от достатъчно дълго време. Можеше да си позволи да бъде още по-настоятелен.
— Джина, зная, че съм като счупен грамофон, но какво ще кажеш да си отидеш у дома и да подремнеш? Остави на сестрите телефона си. Ще ти се обадят, ако има някаква промяна. Така не помагаш на никого.
— Ще продължава да ми се иска да ги убия — отвърна му тя. Някак си тази забележка прозвуча съвсем на място. Сякаш през цялото време бяха обсъждали тази тема.
— Разбирам те — каза Харди. — Ако това ще помогне, аз съм готов да направя същото.
Когато видя, че Холидей не си е отишъл, Мишел се спря на прага и се зачуди дали просто да не излезе пак, за да му даде време да си тръгне, или да отиде да се обади на полицията. Но тя се поколеба достатъчно дълго, за да му даде възможност да започне да обяснява.
Телевизорът бръмчеше, той седеше пред него, облечен с мантото си. Мишел предположи, че пак се е въоръжил.
— Съжалявам, не очаквах, че ще се върнеш толкова бързо. — Той плахо пристъпи към нея, после спря. — Съжалявам за всичко. Не исках да те лъжа. Имам лошия навик да… Не, вече няма значение. Излизам след секунда. Исках само да чуя новините. Може би щяха да ми подскажат с какво си имам работа.
Все още с камуфлажните си дрехи, включително с шапката и обувките, тя застана до него, когато започнаха новините, после отстъпи назад и седна на ъгъла на леглото.
Тъй като събитието бе местно, а освен това и зловещо, не им се наложи да чакат дълго. Сериозният и красив говорител не бе изрекъл и двайсетина думи, представяйки водещата новина, когато Холидей скочи и увеличи звука: „… ужасяващите убийства от Тендърлоин. Жертвите са идентифицирани като Клинт Тери и Ранди Уилс. Тери, барман в заведение в центъра на града, е бивша футболна звезда с…“