Владимир Цанков
Първият заселник
Скъпи Тео,
Знам, че ти, както и всички останали, се тревожиш за моето състояние. Няма смисъл да се опитвам да те убеждавам, че съм добре — твоя типична черта е да се съмняваш във всяка моя дума. Спомняш ли си далечния ден, когато онзи луд клоун пристигна в градчето ни, заедно с цирка? Колкото и убедително да ти разказвах, ти отказваше да повярваш, че той кръстосва улиците с пушка в ръка. Така и не повярва докато най-накрая той се спря и пред нашата врата. Сигурен съм, че си спомняш.
Затова и писмото, което пиша сега, е по-скоро опит да бъда наясно със себе си… Но все пак те уверявам — всичко, за което ще разкажа тук, е самата истина.
Зная, че ти никога не си бил особено близък с чичо Стив. Затова и предполагам никога не си го разбирал достатъчно добре. Неговите вълшебни приказки, които той ни разказваше на верандата на къщата му, ти се струваха по-прозрачни и от въздуха, а пък аз дълго не можех да заспя след тях. Сигурен съм, че си ги и забравил. Но едва ли си забравил къщата. Не, сигурен съм, че не си. Тя просто е едно от нещата, които не се забравят. Винаги, когато съм я поглеждал, съм изпитвал чувство много близко до страхопочитанието — сякаш пред мен стои дворец от древната Троя, например.
Така се почувствах и преди около месец — последният път когато посетих чичо Стив в планинската му вила.
Идеята да отида да го видя там, горе, ми хрумна докато една сутрин четях вестника си — на първа страница един германец казваше, че след Световната война, всички са се отнесли изключително несправедливо към Германия, и ако скоро не бъде направено нещо по въпроса от икономическа гледна точка, най-вероятно ще избухне нова война. Казваше нещо и за „мрачни хоризонти“, но по нататък не го дочетох, защото при думата „хоризонти“ в съзнанието ми се появи завладяваща картина — чичо Стив е на верандата, седи в някакъв люлеещ се стол, пуши лула и зяпа някъде нагоре, към небето. И цялата тази гледка беше толкова красива, толкова завладяваща… Сякаш чувах шума на вятъра, прокрадващ се между дърветата в гората наоколо, колко живо виждах колелцата, излизащи от чичовата лула, които бавно плуваха във възудха! Всичко беше толкова истинско, и ми се стори, че ако викна, чичо едва ли не ще се обърне към мен… Ето колко странно се роди цялата идея. Не знам какво би ти хрумнало на теб като чуеш думата „Хоризонт“/ сигурно името на някое кафене/, но факт е, че аз се сетих за чичо Стив. Не го бях посещавал от почти две години, и с изключение на една-две картички за рождените си дни, с него не сме разменили почти и дума за цялото това време.
Както сам знаеш, въпреки икономическата депресия, в която се намира страната ни, моята фирма вървеше просто отлично — и то сама при това. При мен работеха съвестни и способни хора, затова не се налагаше непрекъснато да бъда край тях и да ги наглеждам. Свободното ми време беше практически неограничено. Така че реших да се откъсна малко от това мое скучно ежедневие и да отида в планината за няколко дена… Помислих дали да не поканя и теб, но не го направих. Малко ми е неудобно да ти го кажа (моля те, не се засягай!), но чувствах, че това посещение при чичо ще отключи много спомени в мен и ще бъде едва ли не вълшебно, а ти си толкова здравомислещ и стъпил на земята, че твоето присъствие би направило моите пориви към духовни изживявания да изглеждат смешни.
Затова веднага отмених ангажиментите си за следващите няколко дена, сложих в една раница най-необходимото и на следващата сутрин потеглих. Пътувах с влака два часа повече от преди /ти знаеше ли, че са променили линията и сега той минава още през един куп забравени и непотребни гари? / и въпреки зелената гледка отвън, която мамеше окото, след третият час в мен се зароди все по-засилващ се импулс да скоча от влака и да продължа пеша нататък. Не го направих само защото по този начин нямаше да стигна до планината преди залез слънце, а в тъмното можех лесно да объркам пътеките. Затова мобилизирах до край волята си и някак си изтърпях до края това клатене по линията с един куп досадни хора наоколо.
Когато слязох на гарата и поех по пътя, един куп още по-досадни каруцари ме обградиха, предлагайки да ме закарат докъдето искам. Но не пожелах естествено, можеш сам да се досетиш. Дори и най-ленивият човек, веднъж видял Платинената планина в цялата и красота, по-нататък никога не би отказал една разходка в нея.
И не се излъгах — ако бях поет още в началото на пътя щях да захвърля раницата си, да седна в тревата и да напиша поне няколко сонета. Но какво пък — дори и да не си поет можеш да почувстваш красотата. Величествените борове, които се извисяват над теб, над тях синеещата ивица небе, свежия въздух, почти пълната тишина нарушавана само от птичи песни… А цветовете — тъмно зеленото на боровите иглички, светлозелената трева, тук-там няколко великодушно разпръснати от природата червеникави храста. Вървях и непрекъснато въртях глава, а когато се наситих на всичко това обърнах повече внимание на пътя, по който вървях. Беше си същия, стар, разбит и прашен коларски път, но дори и той започна да ми изглежда красив. Сетих се как когато бяхме малки чичо ни посрещаше на гарата, после се качвахме на гарата и тръгвахме към вилата, като пътьом обикаляхме едва ли не половината планина, защото нямаше по-пряк път, по който можеше да се стигне с каручка… Е, сега нямах намерението да обикалям по стария път, едно защото не бях с каручка, и друго — за толкова години бях понаучил една-две преки пътеки. Затова след малко свърнах и закрачих през гората наоколо.