Въпреки проблемите със сърцето си чичо никога не бе държал в къщата си лекарства, а и аз, разбира се, не носех… Осъзнах с отчаяние, че нищо не можех да направя за бедния чичо Стив. Бавно седнах до него на земята и покрих лицето си с ръце. В съзнанието ми една след друга започнаха да изплувата картини от отминалите времена — всички щастливи мигове, които сме изживяли заезно, цялата тази обич, която нито времето, нито разстоянието бяха успели да погубят… Виждах и хвърчилото, което направихме заедно, виждах и обиколките из гората в търсене на диви къпини, виждах всичко, което сега умираше, пометено от сляпата съдба, а аз бях безсилен… Дълго време сме стояли така, сред мъртвешката тишина на стаята, нарушавана само от хриповете на чичо. Всеки път когато той се поемеше въздух по-рязко аз стреснато се надигах, но той продължаваше да не ме вижда.
Изведнъж обаче дясната му ръка трепна и ме хвана за рамото. Веднага се изправих и се наведох към чичо Стив. Този път очите му като по чудо бяха прояснени и той гледаше право към мен. Чичо отвори устата си, устните му затрепераха и той пак я затвори. После направи това отново. Помислих, че не му достига възудх, но после осъзнах, че старият човек се опитваше да ми каже нещо. Наведох се към него.
— …Роб Дориън не е бил първият тук, Глен… Помни… — разнесе се шепотът на чичо — …Роб Дориън не е бил първият заселник…
След думи той извърна глава, и пак впери глава в нищото.
Със сълзи на очи аз пак седнах на земята до него, обзет от пълно отчаяние и безсилие, озовал се сред лабиринт от нещастия и тайни. Заплаках.
След пет минути дишането на чичо намаля и накрая съвсем изчезна. Станах и се опитах да измеря пулса му, но не долових нищо. Сърцето на бедния чичо Стив не бе издържало и сега той вече бе в един по-добър свят. Нека Господ се смили над душата му…
Сякаш мъгла се спусна в стаята и усетих как силата напуска тялото ми, но се овладях и бавно поех по стълбите към втория етаж. Исках да взема одеало за да покрия тялото на чичо — това бе най-малкото, но всъщност и единствено, което можех да направя сега за него. Влязох в стаята си, отворих гардероба и измъкнах от там едно одеало, обаче безчувствените ми пръсти го изпуснаха и взех друго. След това бавно огледах стаята и се сетих за вчерашния ден, когато всичко бе толкова красиво и спокойно. Нима бе възможно всичко това да се случва? Нима това беше реално? Погледнах одеалото в ръцете си и разбрах, че може. Недоумявах какво беше, но можеше да се случва. След това излязох от стаята и бавно затворих вратата. С вдървени крака преминах по коридорчето и стъпало по стъпало започнах да слизам по стълбите.
Оставаха ми две-три стъпала когато се спрях и вдигнах поглед…
Огромна, черна вълна на ужас ме заля и одеалото падна от ръцете ми.
Креслото пред камината бе празно.
Тялото на чичо бе изчезнало.
Кажи ми, Тео, на какви мъчения и ужаси може да бъде подложен човешкият разсъдък преди той да изгуби връзката си със света? Кой ужас е по-страшен — този, предизвикан от нещо опасно и страховито, но все пак познато, или ужасът от неясни сенки, криещи се в ъглите на стаите? Сенки, които даже нямат лица. Те се по-страшните, нали?
Точно сред такива сенки попаднах аз след момента, за който ти разказах току-що. Сякаш с гледката на празното кресло цялата тайнственост, обгръщаша двудневния ми престой тук се изроди вече в една зла и черна заплаха, колкото по-осезаема, толкова и по-непонятна. Усещах как чувството за реалност вече съвсем изчезва и връзката ми с околния свят висеше само на една тънка нишка…
Незнам колко дълго съм стоял така, вперил поглед напред, отчаяно търсещ нещо, дори най-малката прашинка логика за да се заловя за нея. И сякаш малко ми оставаше да я открия… Но тя окончателно бе унищожена, когато в този момент пред вратата на къщата пак се разнесе воят.
Господи, що за адски звук! Сякаш не бясно куче, а глутница…цял легион от бесове стояха и изливаха проклятието на преизподнята в ужасния си вой! А аз замръзнал на стъпалото стоях, неспособен дори да си поема въздух, камо ли да помръдна. Смразяващият звук влизаше през прозорците, изпълваше цялата стая и дълбаеше в изтерзания ми мозък. Със всяко негово следващо прозвучаване сърцето ми все по-силно се стягаше, все повече изчезваше каквото и да е желание за действие пред този нов и непознат ужас. Тъкмо обаче когато си мислех, че повече не ще мога да издържа, воят спря, точно както снощи — така внезапно, както и бе започнал. С усилия преместих единия си крак на долното стъпало, сякаш искащ да достигна до източника на звука, както може би и зайците се омагьосват от кръвожадния вой на вълка.